Достатъчният ми опит подсказва, че няма никакво значение с какъв текст човек започва годината. В този занаят най-вълнуващото е, когато перото се откъсне от всяко начертание и се отдаде на изненади и капризи. Не че отхвърлям изобщо обмисленото начало, но в отклоненията винаги има повече блясък и повече плам. Така че не придавам на днешните "Нерви и утехи" някаква особена тежест и дори програмност, каквито вероятно се полагат като за първи януарски петък. Така се случи този път...

Под колеблив декемврийски сняг край огъня в къщата на Юри Лазаров в Николаево отворих томчето "Събрано" на Добромир Тонев. Прелиствах със съзнанието, че познавам поета добре, прочел съм го подробно и навреме и внимавах повече как е подбрано и подредено - професионален интерес му казват на това. Разбира се, че се зачетох, и разбира се, че на тръгване го взех със себе си. На Юри само съобщих, че го отнасям, той дори не се учуди. Потвърждавам с думата си, че това е единствената книга, която в последните години съм прочел до края - всичките стихотворения едно по едно, та чак до издателското каре. За да открия, че томчето съвсем не е ново, че копирайтите му са отпреди шест години и че този скъпоценен сборник е минал покрай мен, покрай нас, без да ни намери и без да ни освети. И най-после да осъзнаем какъв творец си е отишъл от нас през онази 2001 година, за да остане и днес - не по-отдалечен, отколкото докато беше жив. А бе отдалечен, защото не се сливаше: нито с множеството, нито с пейзажа.

Добри беше изненадата в българската поезия почти през целия си непродължителен живот и сега разбирам, че е останал такъв до края си. Удивлявам се на раздвижената зрялост в последните му творби, на бляскавите му афористични фрагменти, на убийствената, страстна сатира от предсмъртните му години. Доброто на литературата е, че нищо, което си струва, не може да бъде пропуснато. Всичко може да се прочете след време - понякога дори и по-добре да се прочете, по-точно, по-дълбоко.

Беше съвсем момче, когато ни подхвърли странното, заредено с електрични асоциации стихотворение "Шести август". Помните ли го? Заглавието - датата на бомбата над Хирошима, на атомната гъба. И съседът, който гледа на тавана... гъби. И смътната заплаха от този невинен опит да се надвие мизерията на битието. Сложно преплитане нали? И дори като се обяснява е сложно. А как елегантно се е справил поетът:



Човекът въди гъби на тавана,

човекът бди над тях от две недели.

Аз трябва да му кажа да престане -

от гъби никой нищо не печели.



Защото чувам как от тях сега,

сред тоя светъл августовски здрач

часовникът на моята ръка

процъква като гайгеров брояч.



Това стихотворение стана неговата емблема, знакът на неговото категорично и някак предупредително присъствие в българската поезия. Мисля, че така заявяваше: има нужда в нея от нещо ново и красиво, нужда неотложна, незабавна. Новият и красивият поет бе сам той. Не че не се появиха следовници и подражатели. Трудно ще намерим друг съвременен поет с толкова епигони. През отдел "Поезия" на сп. "Септември" те се изреждаха като на гердан. Бяха вдъхновени, но безкрили. Бяха разчели тревогата му като сарказъм, несъгласията му като гняв. Прицел на тяхната жлъч най-често бе човечецът, който вари зимнина - отново бъркаха жертвата с виновните. В онова време това се насърчаваше, течеше някаква безсмислена, объркана кампания срещу еснафа в нашите редици. Мнозина се включиха, но безславно - липсваше им... гайгеровият брояч. Веднъж го заговорих за това, посмяхме се. Останах с впечатление, че ги съжалява.

След време се появи "Теза", короната на неговото творчество:



След тебе злото тича като хрътка.

(Доброто е обществено понятие.)

Разтвориш ли ръцете за прегръдка,

ти вече си удобен за разпятие.



Това го знаят и съвременници, които не са отворили нито една книга на Добромир. Помнят го хиляди почитатели, както и някои (не може да ги няма) литературни душмани. Тези ръце, разтворени за прегръдка, бяха неговите криле, те го изкачиха в небето на поезията. Да се приковат криле на кръста - това вече бе друг въпрос, с друга трудност. А и беше безпредметно, гвоздеите бяха излишни - като всеки истински поет той носеше кръста си, без да се оплаква.

Бе търпелив и дружелюбен към поетиките, които го оспорваха или дори отричаха. Поетите ги обединява изстрадването, а не стилистиката. Той изстрадваше съдбата си талантливо и точно в това неговите опоненти, а и неговите епигони се проваляха. Написа стихотворение за "тихите" поети - защо ли? Терминът бе въведен, за да се оправдае някак съществуването и на друга, различна от конюнктурата поезия, нещо като амнистия за автори извън социалистическия реализъм, но все пак си беше нещо като изолатор. Историята с тази "тиха лирика" бе вече поизветряла, когато се появи тази "Балада за тихия поет" и нейният запомнящ се финал:

Макар че стиховете му са тихи -

челото му е зряло за куршум.

Веднъж го заговорих за това: все пак бях от групата на "тихите поети", баладата можеше да се приеме и за нещо като реверанс от по-младите. Стояхме на тротоара срещу хубавата кръчма "Камбаната" и Добри неочаквано се разпали: "Какво значи това да се кръщават поети? Селски поети, градски, отделно - граждански, партийни, тихи... Ами аз от кои съм?" Успокоих го: ако имаше още един като него, сигурно щяха да им измислят група. Но друг като него нямаше. Няма и до днес.

Сега, след времето, след това тъй тъжно отсъствие, на дъното на тази книга откривам изящните поетични изваяния, които паметта е пропуснала да отсее. Например:

Завиждам на лозата -

първо плаче, а после лудува.

Или:

С толкова мозъчета по клоните

орехът трябваше да е измислил начин

да избяга от брадвата.

Така е с подобни книги - дъното им е златоносно и загадъчно. А в тази има и един необичаен дял: посмъртната сатирична сбирка на поета "Пълна лудница" - изпълнен с болка и обида дневник на нашия живот от края на века и началото на новия. Не се наемам да предам това необикновено съчинение - тук е нужен литератор, а не писател. Но талантът да се третира българската участ без жалост и без прошка искри в тези четиридесет сатири.

Томчето завършва със стихотворения, невключени в книгите на Добромир. Макар смъртта му да бе неочаквана за всички, той вече е бил готов за нея:

Вървя срещу смъртта, но аз не зная

тя има ли си дом и как изглежда.

И аз навярно там си имам стая,

която тя усърдно обзавежда.



Живее ми се тук, ала не мога.

Мъглата ми е ясна - с всички ребуси.

И ще поискам гражданство от Бога.

Или ще емигрирам в себе си.

Понеже поезията нерядко е съвсем достоверно предсказание, аз изобщо не се съмнявам, че Добри е получил небесното гражданство. Ако в наше време не вярваме на стихотворенията, то на какво тогава?