Учените отдавна знаят за съществуването на особено патологично отклонение на паметта, при което човек чува или прочита нещо, което след известно време си припомня като свое собствено творчество. Явлението се нарича криптомнезия. Това е все едно да възприемеш нечии чужд спомен за свой собствен. Нещо, което отдавна се е загнездило в мозъка ти, в даден момент изниква по толкова естествен начин, че изглежда като твоя собствена уникална мисъл или преживяване.

Стане ли реч за национална история, този ментален дефект сякаш огледално отразява начина, по който работи колективната памет в съседната скопска република. Отдавна вече е минало времето, когато представата за целокупния македонски народ се градеше с административни заповеди, подкрепени от



дългия камшик на югославската народна власт



и заплахата да оставиш костите си в концлагера Голи оток. Днес повечето жители на Повардарието съвсем искрено вярват, че са отделен народ от българския със собствен "идентитет".

И това нямаше да е чак такъв проблем, ако не ставаше за сметка на нашия идентитет. Цели късове от него, след дългогодишно отлежаване в дълбините на скопската психика, започнаха да изскачат, пакетирани под формата на учебници по история, научни трудове и медийна пропаганда, в които българското минало беше преформатирано в македонско. Тази колективна криптомнезия намери своя най-радикален израз в безбройните паметници на фигури от "хилядолетната македонска история", осеяли без ред и стил центъра на столицата на бившата югорепублика. И все хора, които почитаме като свои - като се започне от средновековните ни царе като Иван Владислав и се стигне до дейци на ВМРО в ново време като Тодор Александров. "Наши са", отсичат скопяните и така яростно тургат точка по въпроса, че пробиват хартията, на която трябва да подпишем лелеяния договор за добросъседство между двете страни.

Чуят ли за това, повечето българи махат с ръка: "Остави ги, тия са луди за връзване". И с право - човек не може да си губи времето и нервите с подобни глупости. Още повече, че никой ръкотворен паметник не е вечен. Големият проблем обаче е, когато патологичните отклонения на паметта започнат да прерастват в психопатологични прояви на физическа агресия. Тогава трескавият градеж на едни паметници се съпровожда с яростното рушене на други. Подобни действия са съвсем характерни за неуверените в стабилността на собствения си "идентитет" - така те пазят това, което го затвърждава, и



атакуват онова, което го ерозира



Това обяснява и непрестанните нападения над паметната плоча на Мара Бунева - младата революционерка от ВМРО, погубила един от най-яростните сръбски преследвачи на българщината в Македония Велимир Прелич в далечната 1928 г. Наскоро плочата беше потрошена за n-ти пореден път, и то часове след като беше положена. Малцината смелчаци, които ежегодно отдават почит на Бунева, са подложени на подобен тормоз всеки път. Местните "националисти" не се поколебаха да посегнат дори и на българско официално лице - през май 2012 г. банда хулигани попречи на българския посланик Иван Петков и водена от него делегация от местни българи да положи цветя на паметника на Гоце Делчев в Скопие. На този фон всякакви приказки за добросъседство издишат. Всекиму е ясно, че такива неща не стават без мълчаливото съгласие на местните власти. Абсурд е да се вярва, че комшийското МВР не знае и кътните зъби на радикалните, агресивни групички, които се отдават смело на подобни провокации. Както и че, ако искат, могат спокойно да ги съберат за "профилактика" преди и по време на подобни чествания, за да са сигурни, че няма да има изстъпления. Точно както правят българските им колеги, когато трябва да наплашат футболните фенове преди мач или протестиращи след митинг.

Единственият лек за колективната криптомнезия в Скопие е честното вглеждане в миналото. Както човекът, така и нацията нямат нужда от чужди спомени, за да бъдат пълноценни. Напрежението с България няма да стихне, ако комшиите продължат да градят къщичката си с чужди тухли, пък и отгоре на всичко да ни замерят с тях, когато ядът им дойде в повече.