Няма ли как тези Европейски съвети да вземат решенията си на подпис? Вместо да ни канят на обща маса в Брюксел и да мънкаме какво мислим по този или онзи въпрос, при положение че не смеем да мислим, защо не ни спускат решенията си, пък ние само да ги подписваме?

Ако нашите партньори в ЕС са се чудили каква е позицията на България за кризата в Украйна, трябва да ги успокоим: и българите се чудеха. Ето една обща отправна точка, която вероятно даде основание на премиера Пламен Орешарски да заяви в последния момент вчера преди срещата в Брюксел: "Важно е Европейският съвет да постигне единна позиция относно Украйна". А каква да бъде тя според българското виждане ни съобщи предния ден информационната служба на Министерския съвет: "България ще се придържа към общоевропейската позиция, която ще се формира на Европейския съвет в Брюксел утре".

По принцип се предполага, че като пълноправен член на ЕС България участва във формирането на неговите единни позиции, а не просто ги изпълнява, но това е само предположение. Фактите черно на бяло показват, че държавата предпочита друг да взема решения вместо нея. Вероятно така е по-безопасно, защото не е в състояние да носи последиците от собствените решения.



Ако все пак извадим лупата, ще видим,



че България вече се бе определила по някои от спорните въпроси за Украйна още преди Европейския съвет. Първо, тя призна новите власти в Киев, които според Москва са нелегитимни. Второ, обяви се срещу отделянето на Кримския полуостров от Украйна въпреки проруските тенденции там. Трето, показа, че не смее да настоява за санкции срещу Русия, защото енергийните й резерви както обикновено са много тънки. Всичко това разбрахме от посещението на 4 март в Киев на външния министър Кристиан Вигенин, от заседанието същия ден на Съвета по сигурността към МС и от срещата на премиера Орешарски с президента Росен Плевнелиев на другия ден. Със самия факт, че отиде да разговаря с новите управляващи, министър Вигенин даде да се разбере, че България ги признава за легитимна власт. "Какво да бъде правителството в Украйна освен легитимно, след като е избрано от легитимен парламент", сопна се Орешарски на журналисти, които наивно подпитваха дали министърът съгласува с него политическите си срещи. След като се видя с президента Плевнелиев, премиерът направо се разбъбри, като произнесе по-дълго изречение: "Подкрепяме суверенитета, териториалната цялост и независимостта на Украйна и очакваме новото правителство заедно с международната общност да създаде необходимите условия за деескалация на напрежението и трайна стабилизация на страната, за провеждане на свободни и демократични избори".

Дипломати забелязаха, че когато говори за кризата в Украйна, България предпочита да отправя послания до нейните власти и да пести думите по адрес на Москва, като ги опакова в общи формулировки за суверенитет, териториална цялост и независимост. Само на 1 март тя изрази в изявление на Вигенин "силна загриженост във връзка с решението на Съвета на Федерацията на Русия да разреши използването на руски въоръжени сили на територията на Украйна, в Автономна република Крим". Тогава обаче външният министър се готвеше за Съвета на ЕС по външна политика на 3 март и думите му трябваше да стигнат преди всичко до ушите на неговите 27 партньори в ЕС. По същия начин постъпи и премиерът Орешарски, който ден преди Европейския съвет каза: "Неколкократно заявяваме, че подкрепяме териториалната цялост на Украйна и че не приемаме каквато и да е инвазия на нейна територия". С голяма нерешителност България избра да каже



само първите букви от азбуката на международното право,



които няма как да не фигурират в общата европейска позиция. Тя обаче можеше да направи нещо повече, за да заслужи поне минимално уважение сред останалите държави в ЕС. Очевидно ръководителите им нямаха единодушие, преди да се съберат в Брюксел и нямаше да изглежда странно, ако България също се придържаше към някаква национална позиция, разминаваща се с нечии виждания.

Очертаха се поне три групи. Най-остри критици на Москва, които настояваха за строги санкции, бяха балтийските републики от бившия СССР плюс Швеция, които са податливи на русофобия по исторически причини. Недалеч от тях по същите причини бе Полша, но като една от големите държави в ЕС, носеща съответно и по-голяма отговорност, тя предупреди да не се бърза с наказанията. Противотежест на тази група държави бяха Германия, Италия и ротационната председателка на ЕС Гърция, които ясно показаха, че санкциите не трябва да са основна тема на Европейския съвет. Те предпочетоха да се акцентира на помощта за новата власт в Украйна, която впрочем бе обявена авансово от Европейската комисия. По средата останаха държави, които бяха склонни да подкрепят "прицелени" санкции, т.е. такива, които да засегнат отделни лица, но не и цяла Русия.



Къде трябваше да бъде България?



Там, където й диктуват интересите. На Съвета по сигурността към МС бяха формулирани "седем мерки във връзка с кризата в Украйна". Всички произтичаха от страховете й, че може да пострада - особено от спирането на доставките на природен газ и нефт. Защо Германия, Италия и други държави не бяха толкова настоятелни да се наложат санкции на Русия? Защото така щяха да наложат санкции и на себе си. Над 80% от руския природен газ за Европа минава през Украйна и спирането му би навредило икономически колкото на Русия, толкова и на тях. А на България още повече, защото нейната зависимост е над 90%. В този смисъл тя трябваше да изтъкне на първо, а не на шесто място сред седемте мерки решението си за "провеждане на балансирана външна политика на нашата страна по отношение на конфликта в Украйна". Нямаше да е срамно да заяви ясно и категорично същото и на партньорите си в ЕС.

Както се видя на Съвета на ЕС на външните министри, нейният глас може да се чуе и дори да залегне в общата позиция, когато е добре аргументиран. Тъкмо по нейно предложение в заключенията му влезе формулировка за гарантиране пълната защита на малцинствата в съответствие с поетите от Украйна международни ангажименти. Достатъчно бе да обясни защо се тревожи за съдбата на 250 000 етнически българи, които станаха жертва още на първото решение на новата власт в Киев, която отмени правото им да ползват своя език като национално малцинство, но след това под европейски натиск Украйна реши да се поправи.

На принципа на пробата и грешката вече 25 години, откакто е член на семейството на демократичните държави, България трудно намира верния път в международната си политика. Пречи й



дълбоко вкорененият условен рефлекс първо да угодничи



на една или друга доминираща сила, а сетне да преценява каква полза има за националните си интереси. Трябва обаче да сме доволни, че все пак има напредък. Който не вярва, нека си представи как би се държал някой външен министър от предишни правителства при сходна ситуация. Надежда Михайлова от правителството на Иван Костов предлагаше любезно услугите си на израелци и палестинци, за да разреши конфликта им. За целта поиска да съобщят само на нея докъде биха стигнали в отстъпките си при евентуални преговори и тя би им казала как да се помирят. Инициативата й влезе в дипломатическия фолклор. Що се отнася до българите в Украйна, можем да си спомним с каква загриженост тя се отнесе към българките в Либия.

Ако външен министър в момента бе Соломон Паси (правителството на Симеон Сакскобургготски), сигурно щеше да настоява за незабавно приемане на Украйна в НАТО и за включване на България в Коалиция на желаещите за въвеждане на ред на Кримския полуостров, както стана в Ирак. При тройната коалиция в правителството на Сергей Станишев външен министър бе по-благоразумният Ивайло Калфин. Той обаче пропусна да предупреди тогавашния президент Георги Първанов (или никой не го послуша) да не прави опити на международната среща в София по газовите въпроси през 2009 г. да сложи на една маса злополучния президент на Грузия Михаил Саакашвили и тогавашния руски премиер Владимир Путин, след като само 8 месеца преди това двете държави бяха във война. Тогава Путин обърна гръб на Първанов. Следващият външен министър Николай Младенов от правителството на Бойко Борисов сигурно щеше да свика среща в София за обединяване на различните крила на Майдана, както обедини сирийската опозиция.

Кристиан Вигенин пожела да разговаря идната сряда с депутати в Комисията по външна политика в Народното събрание, след като му бяха отправени критики, че води неизвестна за тях външна политика по отношение на Украйна. Вместо да го мъчат с неудобни въпроси, депутатите могат да признаят поне един очевиден факт - самите те не успяха да излъчат полезни ориентири за външната политика на държавата в този деликатен момент. Защото са продукт на едно и също политическо тесто, което, колкото и да го печеш, все клисаво излиза.