Възкръсването на Хрушчов бе регистрирано мимоходом. Рядко някой се спира на това какви ги е натворил този симпатяга в Крим и какво днес се случва по тази причина. Иначе не е забравен шишкото с бродираната рубашка, твърде значителен се бе оказал за целия източен лагер, а и в нашия живот управлението му в Кремъл бе важен епизод. Бяхме момчета, войници, студенти, а култът се пропукваше пред очите ни. Изгубихме страха си, преди още да го пресоват в нас. Думата беше "размразяване" - усещаше се отвсякъде. В Сатирата играеха "Импровизация", "Когато розите танцуват". В Полския център въртяха Вайда - "Каналите", "Пепел и диамант", отмъквахме афиши от прожекциите, купувахме си тъмни очила като на Збигнев Цибулски. "Иваново детство", "Летят жерави", "Сенките на забравените прадеди" - дори не се учудвахме, че са съветски, никога нямаше билети. Като от нищото, някак без предупреждение се появи "Един ден на Иван Денисович". Можеше да се купи в книжарница! В обществото избухна непоканена поезията на Пеньо Пенев. И Ханчев - онзи разтърсващ цикъл "Жив съм!" в друго време едва ли би могъл да се роди.И пак на кино: "На малкия остров", "Слънцето и сянката". Помня, че всички изведнъж заговориха за Фройд. За Сартр. И помня, че в София дойде Далида. И прословутата вече шейсет и пета аудитория. И дори шокиращият километричен стенвестник "Трън" в университета, който сееше хапливо и пикантно волнодумство и държеше нащрек невярващите на очите си комсомолски кадри.



Бяха години на спорове и жадно любопитство,



каквото и да се случеше впоследствие поколението на размразяването нямаше да се върне назад. Всичко това се свързваше с образа на Никита Сергеич, който по време на кинопрегледа разсмиваше салоните, когато на екрана картинно отхлупваше знаменитата си капела, за да се прегърне с Тодор Живков. По време на нашата младост той успя да отвори лагерите, да разкрие част от истината за сталинския терор, да прати танкове в Будапеща, да посрещне един майор от Космоса, да постави Берлинската стена, да издигне царевицата в култ, да закара и да върне ракети от Куба, както и да се снима с обувка в ръка насред залата на ООН. Помня също, че нахока скулптора Ернст Неизвестни, със земята го сравни. После, вече пенсионер, се извини и се сприятели, разбраха се той да му направи надгробния паметник и точно така стана.

През осемдесетте Варя Величко ме заведе на Новодевичето гробище, да се поклоним на Василий Шукшин. Не знам защо бе решила това, но настояваше, беше извадила и пропуск. Имаше милиция и едвам се добрахме до гроба. Наблизо лежеше Хрушчов и грузинци бяха посадили царевица отгоре му. Правели го периодически. И варосвали неповторимото му теме, изваяно от същия Неизвестни. Отмъщаваха му, че е продупчил реномето на Сталин. Както се казва: славата отминава, грузинците остават. Руснаците и те: като го споменавах в компания, само сумтяха и гледаха в тавана. За всеки случай намаляваха(!) пиенето, вероятно с цел да си мерят приказките. Неспокойни ги правеше.

Тези всичките неща, които беше довел или само позволил, отдавна са забравени. И истините, които изтърва в световното пространство, и вратите, които открехна, и дори мечтата му най-после да нахрани народа, па макар и с царевица. Дори вицовете за него живяха поучително кратко. Но стана каквото стана в Украйна и чичкото с капелата се завърна на сцената. Сред всичките си велики дела преди шейсет години да вземе да подари Крим на Киев.



Тогава това е било сметнато за невинно и малозначно



Изблик на високопоставени сантименти. Пък и след Сталиновия размах в разселването, разместването и "редуцирането" на цели народи това е минало някак делнично, рутинно. Никой не се е запънал, никой не е протестирал. Нито дори коментирал. Не че е можело, но тогава е било времето. И ето сега - фитилът пуши! Каквото и да се случи в Украйна, Крим поне век ще напира да експлодира и да окървави два народа, които се търпяха сполучливо, направо добросъседстваха въпреки общото си минало. Забравеният Никита Сергеич заплашва да върне Студената война в света, ако вече и не я е върнал...

Бяха му закрепили ореол на миролюбец и той съвестно оправяше кашите, които периодично забъркваше. Изобретил бе формулата за мирно съвместно съществуване на двете системи и старателно го укрепваше - чрез бясна надпревара във въоръжаването и в изобретяването на ядрени оръжия, които тогава се смятаха за панацея срещу войната. Четвърт век след като му разрушиха стената между двете Германии, той сякаш се вдига от гроба, за да я възстанови - вече между две славянски държави. Мрачно ще допусна, че може би така Никита Сергеич някак се е обезсмъртил. Нарочно или неволно - никой днес не може да каже. Но съвсем реално се намесва в бъдещето след 2/3 столетие.



Такава пакост и нарочно не можеш да я сториш





Днес е безсмислено да се търсят мотивите за този цезарски жест. Самозабравянето във властта е присъщо на всички, които нямат дарба да я упражняват. Нито дарба, нито отговорност, нито дори подходяща интуиция. Едни такива волунтаристи, които получават загадъчни вдъхновения, чиито последици и столетията не могат да поправят. Правят опит днес да го обяснят с някакъв запой. Някак уж небрежно го подхвърлят. Не вярвайте. Не е във водката причината. Причината е в неясния път към върховете, който може да се изкатери единствено с хитрост, интригантство и вулгарни компромиси. Властта е плячка в комплект с народа. И народът също може да бъде преотстъпван, подаряван, продаван - или поне части от него. Защо ли на българите това ни е така познато?

И по нашите земи някои идват на власт само за да извършат безумни и безполезни дела. Непоправими - също. Те невинаги са злодеи и кръвопийци. Понякога са добряци и по народному скроени, засмени като Никита Сергеич и повече. Но след тях трева не никне, дами и господа...

И още по-лошо, след време току-виж и някой Крим ще запуши.

Докато се учат да бръснат на нашите глави, често си припомням горчивия сарказъм на класика Мирон Иванов: "Живеем в държава, в която медицинската помощ е безплатна, а самодейността е платена." Това би трябвало да се изучава в училище. Не в частта за медицината, а в частта за самодейността. Наизуст...