Девет месеца, колкото е необходимо за износване на бременност, бяха необходими на Министерството на здравеопазването да роди предложенията си за радикални промени в основните здравни закони. Първата голяма изненада в предлаганите текстове е, че законово се фиксира ограничение в обема работа на всяко лечебно заведение, сключило договор с НЗОК. Пак със закон се задължава касата да прилага по-ниски цени, в случай че лечебното заведение извърши повече дейност от предвидената в договора му.

Предложенията са изненадващи, защото през деветте месеца, предхождали раждането им, здравният министър Таня Андреева не преставаше да се удивява и негодува от това



как е възможно да има ограничения



в ползването на медицинска помощ. И да представя тяхната отмяна като първостепенна задача в работата си. Но ако самата идея да има ограничения на разходите (в момента става чрез бюджетите на болниците) не е нова и нелогична, то желанието да се фиксира със закон ограничение в броя на лекуваните във всяка болница е, меко казано, странно. Още по-странно е пак със закон да се въведе намаляване на плащанията за работилите повече болници, което е абсурдна форма на наказание.

Ясно е, че подобни предложения не целят по-високо качество на медицинските услуги, нито по-голяма удовлетвореност на пациента, а преследват единствено финансови ограничения. Но вместо да се търсят нови решения за по-справедливо и прозрачно заплащане на болничната помощ, стимулиращи по-ефективно работещите, ни се предлага законопроект, който просто забранява приема на повече болни от административно определения според възгледите на някой чиновник или група такива. Принципът, залегнал в закона, е -



ако работите повече, ще получите по-малко



Между другото именно идеите на предходния управител на НЗОК Пламен Цеков, който искаше да определи точния брой болни по всяка диагноза за всяка болница в страната, бяха остро критикувани от сегашните управляващите. Днес този подход е в основата на предлагания от тях законопроект, който, ако види бял свят, ще е поредното административно изкривяване на и без това обърканото ни здравеопазване.

Падащите цени при по-голям обем дейност са неприложими в българския модел и само биха усложнили бюрокрацията и стимулирали корупцията. Защото два основни въпроса не са решени с обективни методики - как се формират цените, по които касата плаща на болниците (на клиничните пътеки), и как се определят бюджетите им. Опасността с намаляването на цените да бъдат наказани добре работещи болници за сметка на по-приближените на властта е напълно реална при отсъствие на радикални промени в метода на плащане на болничната помощ и бутафорната система за договаряне (купуване) на болнични услуги от страна на НЗОК.

Другата предлагана идея - здравната каса да прави селективно договаряне, т.е. да не сключва договор с всеки, а (предполага се) само с най-добрите, принципно е правилна. Но е лошо



критериите да не бъдат ясно разписани



и да се определят от самата каса, при това само един месец преди изборната процедура. Това просто е нелепо. Възлагат се прекалено големи отговорности на институция, която в момента е монополист. Твърде опасно. Държавата бяга от отговорност, дори на ниво закон.

Същото е и при лекарствата - правейки опит за ограничаване на непрекъснато растящите разходи, министерството просто прехвърля отговорността от себе си към здравната каса, чийто Надзорен съвет ще трябва вече да определя за кои заболявания да плаща медикаментите. А това е въпрос на здравна политика и приоритети. НЗОК не е институцията, която трябва да ги определя. Да не говорим, че самият Надзорен съвет на касата няма компетентността за подобни действия и както подсказва името му, той трябва да "надзирава" изразходването на парите на здравноосигурените, а не да твори политики.

Въвеждането на изискване да се заплащат само лекарства, за които е договорена отстъпка, не е особено сериозно и вероятно ще създаде повече проблеми, отколкото реални ползи. Най-малкото защото отстъпка може да се договори и за 1 ст., с което



формално ще бъде изпълнен законът, но ефект няма да има



Подобен подход би могъл да има краткотрайно действие за определени продукти в определени ситуации. Това го знам от личен опит. Но ако се търсят истински позитивни ефекти, погледите трябва да бъдат насочени към създаване на условия за реална конкуренция между производители и доставчици за парите на НЗОК и трайни политики за стимулиране използването на по-евтини медикаменти, каквито например са генеричните. Няма как да сме най-бедни и ограничени, а да ползваме най-скъпото безгранично. Знам, че отнесено за здравето, подобно изказване може да се определи като цинично, но това е тъжната реалност, с която се сблъскваме ежедневно.

За пореден път се повдига въпросът за Здравната карта, което би било нещо добро, ако вече не бяха играни предлаганите варианти за ограничаване на болниците. Любопитно е как ще се мотивират при дискусиите представителите на управляващите, които в ролята на бивша опозиция активно се обявяваха срещу подобни предложения в близкото минало. Личният ми опит показва за съжаление, че държавата ни е твърде слаба и проядена от корупция, за да може да наложи и съблюдава принципно изпълнението на каквато и да е здравна карта. Прекалено много време беше изпуснато без наличието на адекватна регулация в сектора и нещата вече не подлежат на подобен тип контрол. Дълбоко сбъркана по същество е самата идея, че здравната карта може да определи конкретните потребности от лекари, легла, болници.

Потребностите от здравеопазване, както и от материални блага по принцип са неограничени. За разлика от ресурсите. Теоретично със здравната карта държавата би могла да наложи определена политика според възможностите си върху всички региони на страната. Но това е само теория, която през последните 14 години у нас за секунда не е проработила. Вероятно днес по-разумният подход би бил да се върви в посока няколко здравни каси, които свободно да избират договорните си партньори, и ограничен брой "защитени" лечебни заведения, които да гарантират социалната стабилност на системата. Това по естествен начин ще реши въпроса с прекалено многото болници. Сегашната политическа ситуация обаче далеч не е най-подходящата за подобен дебат и едва ли някой би рискувал да го отвори сериозно.

Арбитражните комисии и задължителната акредитация са от носталгичните нотки в законопроекта по недоказали полезността си практики. Но ако връщането на арбитражните комисии е реверанс, целящ спечелване на подкрепа от БЛС, то задължителното акредитиране не е нищо друго освен връщане на административния рекет върху лечебните заведения.

И накрая за електронното здравеопазване. Похвално е, че министерството е оценило нуждата от национална здравна информационна система, проект, който предходен екип затри с лека ръка. Лошото е, че текстовете са недодялани и изглеждат писани в трамвая. Без ясна концепция предлаганата митична електронна здравна карта ще се окаже поредният безсмислен атрибут, заплатен от данъкоплатците. Добре е вносителите на закона да се запознаят с минали проекти и програми и да извадят поука от ценното в тях или от неуспехите им.

Ако предлаганите промени трябва да се определят накратко, бих ги нарекъл въртене в кръг, липса на цялостна визия и противоречие с декларирани позиции и обещания. Явно новороденият законопроект носи белезите на тежка коалиционна бременност и не е ясно дали ще оцелее в Народното събрание. Но дори това да стане с цената на реанимация под формата на поправки, едва ли ще се превърне в читав закон, подобряващ здравеопазването ни.



* Авторът е акушер-гинеколог, бивш министър на здравеопазването в кабинета на ГЕРБ.

Заглавието е на редакцията