--визитка--

Васил Пармаков е роден през 1961 г. в София. Завършил е Музикалното училище и Консерваторията със специалност ударни инструменти. Работи дълго време в чужбина, завръща се през 1990 г. Като джазпианист свири с рок банди, джаз формации, пише филмова и театрална музика. Неотдавна издаде първата си книга - белетристичния сборник "Аз и Майор Блюхер".

----

- Г-н Пармаков, как съчетавате абстракцията на музиката и конкретиката на словото?

- И музиката, и текстът са начин на изказ, у мен те не са в конфликт. Но ако е забранено хем да свириш, хем да пишеш, веднага спирам да пиша. Всъщност аз отдавна посягам към перото. Навремето съм писал текстове на песни за Васко Кръпката.

- Именно с Кръпката сте в първите години на "Подуене блус бенд". Той си остана бунтар, а вие?

- Аз по-скоро се чудя защо тогава, в началото на 90-те години, се върнах в България, като добре си живеех в Швеция и Дания.

- Носталгия?

- Ами! Прибрах се, защото си викам: ей сега, като падна комунизмът, след 4-5 години всичко ще си дойде на мястото. С "Подуене блус бенд" сме свирили по митинги, протести, пътували сме по кампании на СДС... Сега разбирам колко сме били глупави. Мислили сме си, че ние ги решаваме нещата, а те са били решени много отдавна. Срещу какво да се бунтуваш днес? И като се бунтуваш, ще има ли някакъв резултат? Кой да дойде на власт, като няма кой? Не, тия работи за мен вече са минало. Много е наивно човек да мисли, че от него нещо зависи. От мен си зависи само моята работа, музиката.

- Не е ли това позиция на бездействие?

- Аз съм наясно със себе си и не бих търпял да ми вменяват някаква вина. Като каже някой: всички сме виновни за състоянието на държавата. Как пък не! Онези, дето изнесоха с куфарчета банките, да не са ме питали мене може ли? Такова нещо като колективна вина няма, всеки отговаря за себе си. Лекарят да си прави операциите, инженерът да си гледа чертежите, не е тяхна работа да измислят данъчната политика примерно. Аз си разбирам от музика, това съм учил.

- Оплаквате ли се от липса на музикантска общност?

- Ние, българите, не можем да създаваме структури, много сме зле с организацията. Не че няма и сега съюзи на композиторите, на музикалните дейци и т.н. и не че няма идея да се определят някакви минимални суми, срещу които музикантите да поемат ангажименти. Обаче, въпреки всички тях, се появяват едни пичове, събрани от улицата, отиват при собственика на клуба и му предлагат да свирят срещу половин хонорар. И онзи връща професионалния музикант и наема измекярчетата. Или пък пълни гушите на попфолк певиците.

- Как всъщност музикантите получавате ангажимент?

- Пазарят се с нас като на битпазара. Първият въпрос е: за колко ще дойдеш във Варна, за колко ще дойдеш в Бургас? Моят колега Стоян Янкулов, докато работеше с Елица, правеха едни уникални шопски миксове. И ги канят на някакъв общински празник, питат за цена. Стоян им казал една умерена сума, те рекли: нямаме пари. После разбрал, че същата община е дала 65 000 лв. на Слави Трифонов да дойде с бенда на площада и 10 000 лв. на някоя си фолкпевица Ивана. Ами като има прости хора, аз какво да направя? Лъжат ги и не разбират. Не разбират, че и по телевизията ги лъжат с тези идиотски комедийни шоута, писани за дебили. Еко, моят колега басист, вчера ми вика: "Копеле, това е дъното!" Ами дъното е, и аз така мисля. Навремето хората ходеха на симфонични концерти в зала "България" в костюми и вечерни рокли. Сега приятели класически музиканти казват: репетираме Бах, тежка работа, и в залата дойдат 12 души. За носталгия ме питате? Носталгия по какво? По хората? Аз не харесвам хората в България. Обиколил съм целия свят. Никъде не е било да свириш, да дойде някой селяк и да ти нареди: "Айде, бате, изкарай нещо по-така за душата!". Какво искаш? - питам. "Некой кючек."

- Наистина ли се случва това?

- Непрекъснато. Даже са ми скачали на бой. Не знаете какво сме преживели ние, аз не съм млад, на 52 години съм. През мутренския период в началото на 90-те свирехме в един клуб на "Витошка" в София със саксофониста Мишо Грозданов и китариста Иван Лечев. Веднъж едва не ме пребиха едни бабаити, защото единият решил, че му закачам гаджето. Тогава по една случайност Бойко Борисов ме отърва, работеше като обикновен охранител по онова време. По едно време в клуба беше пълно с руски мафиоти, афганци, чеченци. Влизат, значи, в кръчмата, вадят пистолетите и ги оставят на масата. И един стъклен поглед: "Ей, малый, иди сюда..." И Мишето Грозданов ходеше да им свири по масите. Ами смее ли да не ходи, пищовът отгоре. Че ни викаха по едно време мутрите от ВИС 2 да ни искат рекет. От мижавите пари, които вземахме по заведенията, процент да им плащаме. "Давайте ни процент - викат, - че да не обръщаме дебелия край." Така беше. Така е и сега. Правят в операта конкурс за тромпетист - никой не се явява. Не е престижно. Защото заплатата е 450 лв. Някой, като ми каже: "Абе вие, музикантите, що говорите за пари?" Ей това най го мразя. "Вие - казва - трябва да живеете за вашето изкуство." А съм виждал да влизат в клуба богаташи и да "забравят" да си платят входа от 5 лв., от който вход зависи заплащането на музиканта. Отпред паркирал мерцедеса, на масата разправя как изкарал на Малдивите... Е, кой иска да е музикант, че да му се смеят в лицето някакви богаташки лекета?! Добре че пътувам, че да се махна нанякъде барем за една седмица да си поема въздух.

- Мнозина се спасяват по разни спокойни родопски селца.

- Какво ще правя там?! Музикантът няма място на село. Ние си имаме клубове, концерти. Домати ли да гледам там и вечер да се събирам с трима щърбави селяни да общувам? Навремето имаше свестни хора по селата, свестни хора по морето, няма ги вече. Каква беше атмосферата в Созопол някога, а сега ги гледам, като ходим да свирим - едни овълчени търгаши и само пресмятат: "Радке, ти колко искаш от твоите чехи? Щото аз искам 25 евро, ама те много се къпят, ма, по два пъти на ден..." Горките чужденци, дето вдигнаха къщи в българските села, водени точно от такива романтични, пасторални представи - по десет пъти са ги обирали.

- Какво е лицето на публиката на джаз музиката?

- Това са готини хора, образовани, интелигентни. За мен няма значение 10 души ли ще са, или 100. Джазът има много разновидности, всяка от които си има почитатели, но в нито една от тях не може да излъжеш хората. Излизаш и свириш. Какъвто си като човек, такъв си и на сцената, няма лъжа. Това не ти е Преслава или Драгана, дето ги вкарват в студиото и ги мъчат като грешни дяволи да изпеят два тона, а после ги минават през всякакви компютърни програми, че да не е толкова фалшиво. После на участията й дават 10 000 лв. хонорар и тя пее на плейбек, понеже е абсурд да запее на живо. Силиконът напред и: "Добре ли стеее? Хайде сега всички ръчички горе! Очилата на диадема!" На мен ми е обидно, че има хора, които можеш да ги излъжеш по този начин. Аз съм свирил с чалга музиканти, обаче с хора като Иво Папазов-Ибряма.

- Колко важно е академичното образование?

- При тия като Ибряма не е важно. Такива като него са си отраснали с инструмента, не знаят нотите, но свирят като богове. Има световни имена, които са самоуки. Академичното образование едно ти дава, друго ти отнема. Дава ти познания, но те вкарва в коловози, отнема ти свежия поглед към нещата. Но! Сега е модерно всяка втора българка да казва: "Аз чувствам в себе си страхотен потенциал да пея джаз." Глупости пълни! Излизам с нея на сцената и тя започва да мучи. Джаз парчето си има форма и структура и ако не ги знае човек, свири или пее безсмислици. Някои неща се учат с години.