|
| Елин Рахнев |
- От боба до любовта - това е хубав кръговрат. Всъщност все за едно и също май става дума - какво е то?
- Вероятно става дума, че всичко е предопределено. Че на този свят има няколко неща, за които си заслужава да се живее. Че ужасно много се взряхме в малки, незначителни, мимолетни неща. Че по някакъв тъп, груб начин започнахме да епилираме душите си. Че все искаме да летим, а все отлагаме полетите си. Че не ни стиска за много работи. А иначе между "Боб" и "Любов" има много общи неща, освен че се играят на една сцена. А може би, че този свят никога няма да ни бъде достатъчен. И колкото и понякога да се вместваме в него - в параметрите му, в рамките му, това няма нищо общо с щастието.
- Казвате "щастие"... Театърът допустима илюзия за щастие ли е? Изобщо - с какво точно ви омагьоса театърът, че му се отдадохте така страстно? С възможността за паралелна действителност? С омаята на мигновения отклик? С хубавите актриси?
- Театърът е нещо, в което можеш да се затвориш, да избягаш, да се доизмислиш. Някак те пази от нещата, които могат да те съсипят. Вероятно те прави и по-самотен, и по-невъзможен за много работи, но аз се чувствам добре в него. Имам чувството, че има някакъв терапевтичен момент, направо медицина. Естествено, той е паралелен свят и помага да оцелееш, когато действителността ти е чужда. Когато трудно се вписваш във философията на деня, когато имаш много болезнени несъгласия с времето. Да, театърът е нещо, чрез което можеш да разширяваш сърдечните си параметри. А това е спасение.
- За всекиго ли?
- Поне за мен е така. И винаги го казвам, без да се притеснявам, че звучи патетично или дори сладникаво. Спасява ме. И така съм възможен. Поне досега.
- Чу се, че ваш текст е влязъл в контаминационен проект с текст на самия Збигнев Херберт... По какъв повод, така ли е?
- Това беше доста отдавна. Във варшавския театър "Охоти" поставиха в едно пиеса на Херберт и мой текст. Усещането беше прекрасно. За поляците Херберт е едно от най-специалните неща на този свят. Убедих се там на място. Иначе приех това, което се случи като комплимент и нищо повече.
- От десетилетия вече слушаме за т. нар. "театрална реформа" и какво недоразумение била тя... Как ще коментирате сегашното положение в театъра - повече зрители да е равно ли на повече държавна субсидия, или това води до по-нисък вкус?
- Аз нищо не разбирам от реформи и подобни работи. Знам единствено, че има болезнена нужда от частни формации. Непрекъснато говоря за гаражни театри, за клубни пространства и имам чувството, че вече не съм интересен. Но така е навсякъде по света и това няма как да ни подмине. Просто тук всичко става бавно и много, много трудно. И имам чувството, че това е някаква карма. А иначе всеки лъскав автомобил из София е субсидията за един малък театър. Представете си колко малки театри може да има. Представяте ли си?
- Честно казано, не съвсем. Все пак е и въпрос на публика, нали? Имаме ли у нас истинска театрална публика?
- Естествено, но тя трябва да се пази и обгрижва. Истина е, че в репертоарите на театрите има все по малко Бекет, Йонеско, Пинтър, Мрожек... И това според мен е сеизмограф за това какво се случва. А и всеки сам може да си направи извода. Но битката за продавани билети става жестока. И поради нея все по-трудно може да се поддържа линия, естетика. Или е направо невъзможно. Има директори на театри, които се стараят да има баланс, но има и други, които са заприличали на закупчици.
- А как иначе да оцелеят?
- Мисля, че в тези дивашки времена трябва да се спаси интелигенцията в малките градове. Това според мен е по-важно от всичко. Но аз не съм оптимист за това.
- Има ли пресечна точка на поезията с драматургията? Къде е тя?
- Според мен няма такава. Поезията е гърч, шок, зловеща аритмия, паникатака, триста на двеста кръвно...
- Е, това е казано със средствата на поезията. По-горе говорихте за театъра със средствата на медицината...
- Мога да го кажа и със средствата на медицината - поезията е операция след операция. А театърът е опит за портрет на времето, на деня, на часа. Една възможност да материализираш илюзиите си, да ги разтегнеш за пред повече хора. Вероятно в него има и повече суета. Но аз лично не виждам пресечни точки. Да, знам, че мнозина виждат в текстовете ми за театър поезия. Дори ме обвиняват за това. Но аз явно съм такъв. Просто така дишам.
- Така, както диша, говореше и онзи кмет, който ви даде повод за моноспектакъла "Речта на селския крал". Поддържате ли връзка с него?
- Непрекъснато се чуваме, а от време на време и се виждаме. Аз много ценя тази среща, която стана толкова случайно. Георги Коцев сякаш е един от последните българи на този свят. Носи такова усещане. Румен Леонидов (автор на пиесата, бел. на авт.) разви образа му в пиесата и точно това подчерта. Много хора чуха думите на Георги първо в "Панорама", после в театъра и за мен това е важно. Няма значение дали някой е съгласен или не. Това е гледна точка и всяка такава трябва да се уважава.
- Защо сме на последно място в Евросъюза по доходи, а в същото време ни обявяват за място, най-малко застрашено от кризи?
- Вероятно за да има баланс. Поне така изглежда отстрани. А аз иначе много се забавлявам с тези класации - по тъга, по усмивка, по щастие, по депресия, по самота. Знам например, че сме на едно от първите места на този свят по самота.
- Това пък по каква класация се изчислява?
- Не знам, винаги съм си блъскал главата, за да разбера как се изчислява това. Просто го знам. А как се изчислява нещо толкова лично, толкова неизчислимо? Ето, това ме убива, всичко вече се изчислява - любовта, самотата, усмивката, тъгата. Как става това. Как?
- Е, аз не знам. Чудо някакво. Като живота. В какво всъщност е чудото на живота?
- В малките, незабележимите неща. В трепетите, които ние можем да пипнем. В една дъждовна капка, която прави - цоп. В гласовете на бездомните котки, които нещо ни говорят, но не можем да ги разберем. В пауновите облаци, които вечер плуват над главите ни, но ние сме се навели над чиниите си. Не в тристайния апартамент от новото строителство, не в уикенд екскурзията, не в плазмите, не в подобни работи. Ама всъщност всеки си знае, аз говоря за себе си и никого не виня. Вече отдавна никого не виня, защото сам съм си избрал всичко. И нямам право, няма да е честно.
- А любовта? Ето пиесата така се казва. Тя чудо ли е?
- Това е нещо много сакрално, жестоко лично. И няма как да бъде казано или описано. И не се наемам да дам отговор. Всяко определение за това може да бъде само опит и нищо друго.
- Някои от важните за вас хора си тръгнаха от този свят - Азарян, Кольо Карамфилов. Щом човеците сме така преходни, кое е непреходното?
- Тръгнаха си от тук, но не от мен. А иначе все по-малко си задавам този въпрос за преходното и непреходното. И все по-малко ме интересува. Може би просто не съм готов за този отговор.