|
| Деян Каменов-Дидо |
- Дидо, "Феникс" е всъщност вторият албум на D2 с твое участие, нали така?
- Точно така. Първият, в който пея, е "6", който излезе преди осем години.
- "Аеросмит" неотдавна признаха, че рядко издават албуми, понеже не е рентабилно. Това ли е и при вас причината за тази 8-годишна пауза?
- Не бих казал, че е нерентабилно. Първият тираж вече се изчерпа и сега пускаме втори. Ние много пътуваме. Покрай концертите всеки фен иска да си вземе я фланелка с групата, я новия й албум, така че освен дистрибуцията по музикалните магазини голяма част от дисковете се продават по този начин. Практиката ни е да пускаме малки тиражи с по 2000 диска и те бързо свършват. Иначе, да - дигитализацията доста промени пазара. Всеки може да чуе безплатно или да си свали от интернет дадено парче, което за мнозина колеги прави безсмислено издаването на албум. Лично аз имам особено отношение към физическото копие на музиката. За мен е изключително преживяване да държиш песните на любимата си група в ръце - на касета, на диск, на плоча. Още от дете се е запазило това ми вълнение: да им видиш албума, да видиш арта вътре, текстовете на песните, снимките на хората, всичко това е романтично и ценно.
- Ти единствен успя да направиш стабилна кариера от цялата плеяда "звезди", които ежегодно бълват музикалните тв формати. Кои качества те отличават от тях?
- Дисциплината. И вероятно това, на което му казват "старата школа". Може би по-новите поколения са малко глезени, търсят лесен успех, липсва им постоянство, не проявяват воля, когато тя е нужна, не полагат достатъчно труд. Гледат да яхнат вълната и когато тя спре, спират и те. Има и още нещо. Аз никога, нито за миг, от 10-годишна възраст не съм се съмнявал в избора си - музиката. Тя е нещото, което най-много обичам да правя. Не съм допускал идеята да върша нещо друго утре, ако тя ме разочарова или пък се окажа недоволен от реализацията си. Бях предварително готов - не само професионално, но и психически. Знаех дори цената на популярността и тя не успя да ме замае, нито да ме промени. Лиших се донякъде от чувството си за неприкосновеност, но пък продължавам да си живея живота и да правя нещата, които обичам.
- Кои митове за живота на рокбандите развенча попадането ти в D2?
- В началото бях доста разочарован, че покрай купоните трябва и да се работи. Шегувам се, разбира се, но има и истина в това. Работата в група е наистина работа - понякога напрегната, изискваща непрекъснато усъвършенстване, физически изморителна, когато си на сцена, творческа, но и натоварваща, артистична, но със задължителна дисциплина...
- Често казваш: "от две години насам" не ям месо, "от известно време насам" си лягам рано. Някакъв прелом ли си преживял?
- О, не! Просто пораснах. Преди бях много див. Дойде ми умът, така да се каже. Осъзнах, че ако искаш да имаш бъдеще на сцената, трябва да се грижиш за здравето си. Тази работа изисква огромна енергия и ти не можеш физически да издържиш дълго, ако не си в добра форма. Месо не ям повече от две години и по една друга причина. Не искам да съм част от цялата тази промишленост, изградена върху убиването на животни. Е, не съм станал аскет. Да кажем, че съм многополюсен. Обичам, да речем, лудия живот, онова, което включва всички клишета от рокендрола: купони, мацки, нощен живот. Но от друга страна - обичам да съм с колелото, да ходя с приятели в планината, да се катерим, да спим в спални чували, да сме далеч от цивилизацията.
- D2 подгрявате доста чужди групи. Важно ли е за професионалния имидж на една група с кого ще дели една сцена?
- Със сигурност е важно. Ето, след като подгрявахме Бон Джоуви, ни поканиха и "Аеросмит". Хората виждат на каква скала си способен да работиш. Едно е да свириш в клуб пред 50 човека, друго на стадион пред 40 000. Мащабът е съвсем различен.
- Заслужавате похвала, че в новия ви албум от общо 14 песни 10 са на български език. Някакъв вид поза ли е практиката на повечето групи да пеят на английски?
- Желанието на нашата група е музиката ни да стига до повече хора. Затова, след като живеем в България, пишем песни и на български, а по чуждите фестивали пеем на английски. Трябва обаче да призная, че доста се измъчихме, докато направим тези български парчета, включени във "Феникс". Не мога да говоря от името на другите колеги, но на мен английският ми е по-мелодичен и по-лесен за пеене. Има и още нещо. От 6-годишен гледам MTV, аз съм отраснал не с Лили Иванова и с българската естрада, а с музика, изпълнявана на английски език, с Бон Джоуви, "Металика", Аланис Морисет. Родителите ми бяха фенове на "Бийтълс" и "Пинк Флойд". Т.е. на мен целият ми свят беше музиката, а тя звучеше на английски. Така че винаги ми е бил близък този език. Даже сега, фонетично като правя текстовете, първо ги правя на английски и чак после "обличаме" тази фонетика в български думи и й придаваме смисъл. Да създадеш на български език песен, която хем да звучи красиво, хем да носи посланието, което искаш, е трудно заради фонетичните особености на езика. Виж, италианският е подходящ. Може би ще направим парче на италиански.
- Музикант къща храни ли? Може ли един музикант извън фолк жанра да живее от музика?
- Явно е възможно, ние сме точно такава група. Чисто и просто трябва да работиш добре.
- Както и да работиш, все пак зависиш от публиката.
- Не. Зависиш само от себе си. Ако правиш добра музика, публиката сама ще дойде. Ако не си вършиш работата, няма да имаш публика. Никой никъде по света не е станал известен и богат, защото е правил лоша музика. Но трябва да се работи. Би било много хубаво да си седим по домовете и хората да ни плащат за това, че сме велика банда, ама не става. Ние постоянно пътуваме. За щастие във всеки град в България има поне по един клуб, в който може да се свири рокендрол. Това са приходи. Отделно са по-големите концерти, албумите, сувенирите, свързани с групата, всички нормални групи по света използват разновидностите на мърчъндайзинга.
- Какво би казал на онези момчета, които в момента репетират в бащиния си гараж и мечтаят за сцената?
- Бих ги окуражил. Ако се държиш сериозно и си вършиш работата, няма начин да не успееш. Щом обичаш музиката, без значение какво те съветват, насочи се към нея. Може да не привличаш тълпи, да не се издържаш с това, но без музиката ще си нещастен. Ето например вокалиста на Soundgarden Крис Корнел - разправя как в началото на групата е работел по думите му "със синя якичка". Т.е. службата му го е задължавала да ходи с риза и вратовръзка. Ходел в офиса, за да печели пари, но любовта към музиката е била водещата и всяка стотинка е влагал в китара, в усилвател, в звукозапис. В България лошото ни е, че претупваме нещата, правим ги ей така, отгоре-отгоре. А за да успееш не просто да се качиш на сцената, а да останеш на нея, е нужен ежедневен труд, постоянно развитие. Музиката не ти е даденост, както може би си мислиш в началото.
