Изборите за Европейски парламент минаха и докато политиците се надпреварват да словоблудстват с изборните резултати, примерите за контролиран вот в страната и реакциите спрямо него като че ли са истинската новина от последната седмица. Традиционно на избори общественото недоволство се фокусира върху така нареченото купуване на гласове, което в общия случай е някакъв вид (неморална) сделка, но сега фокусът е върху едно още по-грозно явление, а именно контролирания вот, който се характеризира с насаждане на страх и на практика - принуда. Случилото се в Бобов дол не е купуване на гласове, а пример за това как политици и функционери консумират власт, правейки зависими обикновени хора.

Това, което прави впечатление в изтеклия запис от "придумването" да се подкрепи правителството на предстоящите избори, е ясното артикулиране, че



съдбата на мините и съответно на работниците е в ръцете на властта



Аргументът е следният: властта ни подкрепя ("Нали имате аванс?", "Тази седмица ще се дават и заплати", "Значи това означава, че добре се работи с правителството"), сега е наш ред да подкрепим властта ("Трябва да запазим лоялността към правителството"). Когато левите говорят за държавна индустрия, приоритетни сектори и подпомагане на предприятия, вместо да бленуват за солидарност в обществото, е хубаво да си спомнят именно тези думи. Някои биха казали, че случката показва как лошият капиталист принуждава работниците си да гласуват за определена партия - това може и да е вярно, но защо никой не плаши работниците със същия този капиталист, а се говори за правителството?

Забележете, че



мините в Бобов дол би следвало да са един от примерите в страната



за нормативна защита на правата на работниците - там има сериозно присъствие на синдикати, както и действащ колективен трудов договор с обичайните защити от уволнение и традиционните допълнителни придобивки (като безплатна храна). На пръв поглед тези работници би следвало по-трудно да бъдат притискани да гласуват за една или друга партия в сравнение с работниците в някоя компания, където нито има синдикати, нито има колективен договор. Това, което видяхме обаче, е точно обратното - гавра с работниците с т.нар. ваучери за храна (май по-скоро става дума за някакви купони, а не за широко разпространените ваучери, които се ползват с данъчни преференции), както и заплахи от уволнение, ако не се следва правилната политическа линия. Ето как колективните защити и придобивки всъщност се превръщат в инструмент за натиск и принуда.

Последвалите интерпретации, че с миньорите така се работело и това едва ли не било европейска практика, също са показателни. Това е именно мисленето на интелектуалците етатисти (има ги в изобилие в родните университети), разглеждащи гласоподавателите като някакво простолюдие (наричано от тях "отрудени хора"), което от време на време просто легитимира властта. Ако отношението към демокрацията в университетите е такова, то няма защо да се учудваме, че политическата класа е склонна към вкопчване във властта и произвежда само популисти.