Във все по-разрастващата се дискусия за бъдещето на българското образование ние не можем ясно да кажем какво трябва да се направи, докато не сме наясно какво е и какво не е образованието.

Образованието не е подготовка за бъдещето/живота. Съвременната образователна система е изградена около презумпцията, че "подготвя децата за бъдещето". Тя е машина, която обучава човешките същества да отлагат живота си за неопределеното бъдеще (12 години - цяла вечност за шест-седемгодишното дете на прага на системата). Когато отложиш нещо за достатъчно дълго време, ти го убиваш. Именно за толкова дълъг период системата откъсва децата от собствения им живот. Какво е животът - това са личните преживявания, интереси, любови и радости. Системата подчинява всички тях на едно обучение от военен тип в полза на дефинирани от други хора бъдещи "правилни" преживявания, интереси, любови и радости. Когато завършат, децата са така добре обучени в това, че веднага с готовност отлагат живота си за още по-неопределеното бъдеще (когато "стана пенсионер"). Те го правят, защото са напълно безпомощни нито да си спомнят, нито да си дефинират какви бяха собствените им интереси, преживявания и радости и какво по дяволите искат да правят с тоя живот. Те излизат от училище с отчаяна нужда някой да диктува ежедневието и живота им. Оттук и носталгията на мнозина по училищните дни, когато всичко е било организирано и определено от някой друг - защото са усвоили добре умението да се подчиняват и това са водите, в които се чувстват добре.

Противно на тази система истинското образование (а не системата) е



процес, който те свързва със сегашната, а не с бъдещата "действителност"



То е нещо, което поетапно осъществява и заздравява връзката между уникалното ти аз и общия свят, който споделяш с останалите днес. То е нещо, което те прави все по-адекватен на действителността, а не на административните експериментални бълнувания. Трябва да отбележим, че тези, които правят учебните програми в България днес, са хора, които са по дефиниция откъснати от реалността - те се хранят от гарантираното финансиране от други хора, независимо от своето невежество и пълната си непригодност. Те работят в институции, в които всеки може да безобразничи, тъй като няма да носи отговорност - носи я "институцията", защото тя "му е казала да прави така". Там няма никаква обратна връзка от реалността - т.е. живота; тези институции са защитени от реалността парници, в които могат да се развиват всякакви уродства, които иначе биха били изцяло нежизнеспособни.

Система, която те откъсва от собствената ти воля, е система, която краде животи. Ако някой ти открадне действителността и те препрати към бъдещето, той е откраднал живота ти. Не е възможно да се подготвиш за никакво бъдеще, което не си създал сам. Не е възможно да се подготвиш за никакъв живот, при положение че не живееш своя. Защото друг живот на разположение нямаш.



Образованието не е ходене на училище



Образованието не е всекидневно местене на телесни части от дома до една и съща сграда по едно и също време, независимо дали искаш или не. То не е прошнуроване, прономероване, чипиране и стандартизиране на образователни единици (разбирай деца) с цел осигуряване контрол върху присъствието им на поточната линия. Дори когато се води добитък на паша, не се води на едно и също място всеки ден. Насилственото ходене на училище не гарантира нищо друго освен намразване на това училище. Децата не са ни длъжни за това, че голяма част от нас като възрастни сме си избрали живот на роби, в който "всеки ден правим това, което не искаме". Истината е, че мнозина държат децата им да страдат от същото, за да не се окаже, че са се минали така жестоко напълно безпричинно, като кръгли глупци.

Няма естествен процес, който да трае по цял ден всеки ден и да протича по един и същи начин през цялата година. Жизнените процеси са винаги на сезони, циклични, на тласъци с различна интензивност и не преминават по строг график. Днешният високостандартизиран начин на живот е рожба на механистичния възглед за света, дошъл с индустриализацията, който поставя ефективността над живота (но накрая демонстрира възможно най-ниската ефективност). Децата не са ни длъжни, че сме се подчинили на него, и никога няма да пляснат с ръце и да го приемат и дружно да станат "отличници" просто защото ние сме казали така. Колкото и да ги прошнуроваме, стандартизираме и прономероваме, те винаги ще се бунтуват срещу това, като за целта имат два основни начина - или самоунищожение поради усещането за неадекватност на този противен свят, или унищожение на самия свят, защото е противен.



Образованието не е резултати от тестове



Удивителна е готовността, с която учители и родители се хвърлят и подчиняват живота в цялата му сложност, многообразие и величие на вълненията около някаква спорна оценка по спорни предмети, поставена чрез система, създадена от спорни личности. Колко показателна може да е една оценка за това как съм се представил, да речем, на десетгодишна възраст в представлението "попълване на квадратчета" в дисциплина, която в момента няма нищо общо с интересите ми? Ден след ден дресираме децата да изпълняват команди, като наричаме това "учене", и им внушаваме притеснения, стомашни язви и депресии заради неща, които нямат нищо общо с истинския живот. Внушаваме им, че животът е поредица от актове на доказване и получаване на одобрение от страна на някое високопоставено лице. Подчиняваме самооценката им като човешки същества и личности на тесните празни квадрачета, които са буквална илюстрация на кръгозора на образователните чиновници. Нищо чудно, че след време се превръщат в озлобени зверчета или смачкани, изцедени човешки същества! Обсебвайки безобразно цялото им време (целодневно обучение?!) с комплексарско бълнуване за безконечни тестове и оценки, ние им отнемаме всяка причина да обичат този живот, както и да уважават нас - защото, освен че им внушаваме, че животът е гаден, обединяваме сили с неговата гадост, вместо да ги спасяваме от нея, както те интуитивно очакват, че трябва да постъпи един родител. "За тяхно добро" ние сме се превърнали в техни мъчители.

Никой не ме е оценил, за да получа право да се родя (макар че на мнозина достатъчно увредени от образователната система хора им се иска да правят именно това). Никой не може да ме оцени и за да живея. Никой не може да ме оцени, защото на света не се е появявало нищо като мен, с което да бъда сравнена. Състезанията и сравненията имат смисъл само когато са доброволни. Само тогава служат като стимул поради това, че събират хора, които целят високи постижения в конкретна област (защото споделят общи интереси) и могат да се учат един от друг как са постигнали това, което са постигнали. Изпитите и оценките имат място, когато са доброволно пожелани, за постигане на определена, лично поставена цел; на възраст, в която човек може да направи ясното разграничение, че постиженията в дадена област не определят стойността му като човешко същество.



Образованието не е в количеството запаметени данни



Образованието не е данни, а способността да ги осмисляш и да боравиш с тях. Образованието не е усвояването на информация, а способността да създаваш информация. Именно това е, което отличава всички хора, допринесли за развитието на човечеството, от останалите, които консумират техните достижения. Образователната ни система учи на консуматорство не само заради раболепието си пред масовата комерсиализирана култура, но и заради отношението си към знанието като към нещо, което се консумира, а не като към нещо, което се създава. Днес робуваме на съвсем архаично разбиране за знанието; не сме се придвижили на милиметър от мисленето по време на килийното училище, когато великата работа е била самият достъп до информация - че някъде по света има китове, че има чернокожи, че има български букви. Единици са били хората с такъв достъп и важното за провинциална България е било да узнае тези неща. Днес информацията е достъпна отвсякъде в неизмерими количества - не само е отживяло, но е направо невъзможно да я узнаем. Днес трябва да се научим да се ориентираме в нея, да я ползваме и да я създаваме. Това изисква съвсем различна философия за образование от философията за "всестранно развитата личност", която "знае" всичко (но не може нищо).

Системата за образование, основана на запаметяването на информация, трайно инвалидизира децата, защото ги принуждава ден след ден да ампутират от комплексната си личност емоциите и тялото, и оставя само мисленето, при това най-ограничената му част - тази, отговорна за механичното запаметяване и логиката. В училище те нямат право да чувстват (трябва да правят всичко, независимо дали им е приятно или не, дали ги е страх или не, дали го обичат или не, дали ги радва или не) и да се движат (само по 90 минути седмично, в рамките на норматива). Така те излизат оттам инвалиди - емоционални и физически, а оттам и мисловни, тъй като човек не може да измисли нещо смислено, ако е лишен от емоции и физическа енергия и здраве, или поддържа и двете с помощта на химически вещества, наречени лекарства. Мнозина остават инвалиди за цял живот.

Идеята, че трябва да знаем по малко от всичко, за да можем "после да си изберем кое е за нас", стои в основата на това, което аз наричам образователна порнография - образование, което лишава ученето от тръпка, интимност, откривателство и интерес. Оттам тя го лишава и от радостта от достижението на откритието. Това образование разголва наготово и насила обекта на знание подобно на порнографията, която отнема от сексуалността цялата тайнственост и финес, цялата интимност, цялата тръпка и трудност на откривателството и опознаването. Защото, както казва един неназован коментатор по отношение на разбирането на образователната ни система за сексуалното образование, "Жената трябва да е загадка за юношата и младия мъж, а не просто вагина от учебника по биология. Иначе никаква любов не е възможна." (Моля да не ми се приписва първосигнално, че съм против това децата да знаят за секса). Любовта е свързана с откривателството, вълненията и с усилията, положени, за да стигнеш до нещо. Когато нещо ни се разкрие прекалено лесно, да не говорим насилствено, ние нямаме уважение към него. Ето защо знанието без откривателство и без загадка е образователна порнография, която създава не образовани хора с благоговение към знанието, а сертифицирани циници, за които знанието е обект на търгуване, средство за "задоволяване" на по-нататъшните им телесни/житейски нужди.



Образованието не е работа на някое министерство



Никой чиновник не може да те образова. Никоя министерска програма не може да ти гарантира "висок успех" и "качествено образование". Никаква регулация не може да гарантира добри учители. Учител е не този, който е раболепничил в необходимата степен на чиновническите стандарти, за да получи съответната тапия; учител е този, който заслужи да остави трайна следа в живота ти, независимо дали във или извън образователната система. Докато си мислим, че образованието е административен процес, който ще бъде "оправен" от министерството, образователната система ще продължава да бълва хора, които стават именно за това - за административни процеси, послушание и готовност да бъдат "оправяни" от някого.

Истинското образование е непредсказуем и оттам неуправляем процес. То води към нови пътища, непознати земи и ненаписани дефиниции. То е процес, в който сработвам собственото си неповторимо аз с действителността и околните. А за да го сработя, трябва първо да го открия. А за да го открия, трябва да експериментирам със себе си. Ето защо образованието е толкова силно индивидуален процес. Това не означава, че децата нямат нужда от преподаване; това не означава, че няма нужда от учебни предмети; това не означава, че възрастните няма какво да дадат на децата. Означава обаче, че образованието е силно динамичен, а не фиксиран процес; че е строго индивидуален, а не стандартизиран процес; че е постоянен процес, а не еднократно събитие, което завършва с дипломиране. Означава, че никой, включително и вездесъщото министерство, европейските програми и районният инспекторат, не може да ти го гарантира, нито да ти гарантира неговото "качество".



Образованието не е средство за "осигуряване" на бъдещето



Образованието не е средство "да си гарантирам хляба". Човек може да усвои занаят, професия, умения, чрез които да си изкарва хляба, но образованието нито започва, нито завършва с професионалната реализация. Образованието е средство не за професионална, а за личностна реализация. А професионалната реализация е следствие от личностната реализация и само едно от нейните изражения, не обратното. Именно затова е толкова порочен подходът за "изискванията на бизнеса към образованието", който слага каруцата пред коня. Образованието е средство на първо място за самоопределение, а след това - на осмисляне и пресътворяване на живота. Образован е този човек, който, след като намери своето място на света, е способен да създаде нова дефиниция на нещата, а не само да повтори старата. Той ползва старата дотолкова, доколкото му помага в собственото му търсене на дефиниция. За него "учебната програма" не е краят, а началото на образованието.



- - -



В днешно време сме свидетели не на любов, а на култ към образованието. Култ е всяко нещо, което те откъсва от живота, което поставя себе си над него и е готово да му навреди, за да постигне целите си. В какво се състои животът? В радостта, любовта, любопитството, спонтанността, движението, здравето. Днешното образование е противно на живота. То отнема от децата всичко това - то вреди на здравето им (разболява ги от болести на нервна почва, с боклучава храна по училищните лавки, с ограничаване на движението), лишава ги от радост ("какви са тия лигавщини?! Тук се иска дисциплина и отговорност да правиш неща, които са ти неприятни!"), отлага любопитството им за неопределеното бъдеще (когато са "достатъчно отговорни" сами да определят какво да учат). То няма уважение към спонтанните процеси на живота; то се стреми да ги дирижира.

Не е възможно в България да има възраждане на образованието, докато няма възраждане на уважението към живота и личността. Никоя учебна програма, пък била тя и в съгласие с вездесъщите европейски изисквания, няма да донесе желаните резултати, докато не захвърлим ограниченото разбиране за знанието като набор от данни и не възприемем две неща за "образователен минимум": любопитството (което трябва не само да се е съхранило, но и да се e развило у нашите деца на изхода на образователната система) и достойнството като основен белег на човечност - достойнство, което може да бъде съхранено единствено чрез уважение и свобода.