Дремех на дивана и току поглеждах към телевизора, където нищо не се случваше, даже голове нямаше, когато жена ми внезапно стовари сгънат на руло вестник върху главата ми и заяви:

- Сбъркали сме си професиите с тебе!

Това ми прозвуча доста странно, при положение че и двамата бяхме безработни, затова реших просто да кимна и да кажа "мхм" - в повечето случаи това вършеше работа. В този случай обаче жена ми реши да продължи, което изкара от дълбините на душата ми дълбока въздишка.

- Трябвало е да станем просяци в Норвегия - каза тя.

- То принципно - отбелязах, - аз съм си почти просяк и тук - и за да докажа твърдението си, размърдах палците на краката си, които весело се подаваха от дупките на чорапите ми.

- Точно това ми е идеята! - екзалтирано отвърна жена ми. - И тук не правим нищо по цял ден - ти - защото си некъдърен, а аз - защото все още не мога да открия прозвището си, така че защо да не отидем и да не станем просяци в Норвегия? - и ми метна вестника в скута.

Погледнах. "В Норвегия готвят закон за забрана на просията".

- Прекрасно - казах, - май сме позакъснели малко, не мислиш ли? - и с това предположих, че поредният странен разговор с жена ми е приключил.

Но не.

- Верно, обаче си тъпичък, права беше мама.

Мама винаги беше права, така че защо да бъркаше и за това, но както и да е.

- Защо, сладкишче - учудих се аз, - нали в новината пише, че ще забраняват просията.

- Да, точно това пише! - грабна вестника жена ми и посочи малките букви. - А тук отдолу пише, че ако хванат някой да проси, ще го глобяват или ще го пращат в затвора за три месеца!

- Да, и? - може би беше стояла дълго на течение, помислих си, и сега пневмонията почва от мозъка й.

- Ужас! - плесна се по челото жена ми. - С толкова малко акъл си, добре поне, че си хубав! - след което се приведе към мен и ми заговори като на дете, което досега е опитвало да вкара квадратно кубче в кръгла дупчица. - Ние пари да си платим тая евентуална глоба имаме ли с тебе?

- Нямаме.

- Така, нямаме. Тоест?

- Тоест, ако просим в Норвегия, ще отидем в затвора, това ли е?

Жена ми сви устни, сякаш се очакваше вече да съм се сетил за какво ми говори, но тъй като явно бях само хубав, не се сещах.

- Норвегия е една от най-богатите страни в света, имат си парно дори по улиците, представяш ли си какви са им затворите, бе? - изговори на един дъх жена ми. - Три пъти на ден ядене, килията ще е по-просторна от апартамента ни, заедно с всички общи части и балкона взети заедно, ще влезеш във форма и ще си свалиш шкембето, защото ще те карат да работиш през деня, нощем ще се наспиваш, защото няма да ти тропат съседите от горния етаж...

Внезапно се оживих.

- Чакай, чакай - поизправих се на дивана аз. - Има май хляб в тая идея... Плюс това там затворите не са унисекс, нали? В смисъл, има си затвори за дами, има си затвори и за господа?

- Ми, естествено, всичко си имат хората.

- Тоест - замислено потупах устни с показалец, - това означава, че няма да сме в една килия с тебе! Дори няма да сме в една сграда!

- Да, това е единственият минус в целия план, но пък ще се виждаме на всеки три месеца, за да просим и да ни вкарват обратно зад решетките.

Скочих на крака. По три месеца без жена ми - че това и като съм духал свещички на торта, не съм се осмелявал да си го пожелая.

- Бързо! - викнах. - Трябва да си купим самолетни билети от по-рано, за да са по-евтини, вади бурканите със спестяванията!

Но тя вече предвидливо ги беше извадила, досетлива си беше - то затова си я и обичах от време на време.