|
| *** |
- Време е - рече един в тъмното. - Дойде това време!
- Какво дойде? - попитах го.
- Дойде време да си подадем ръце. Ей това дойде!
- Сигурен ли си?
Чуха се и други гласове:
- Крайно време е да се съберем! Стига компромиси.
Съгласих се:
- Става, може. С кого да се съберем?
- Ти нищо не разбираш - упрекнаха ме различни гласове от мрака.
- Кажете го с повече думи, де! - рекох. - Така с половин дума никак не е ясно, ма никак!
- Време е ние, обикновените хора, дето клечим пред прага на къщите си и всеки ден люпим семки, време е да си подадем ръце. И да заживеем в мир и сговор.
Не бях мислил по този въпрос и си затраях. А гласовете продължиха:
- Всички направиха всичко да ни разделят, да ни смразят и ние да не си говорим, да не се поздравяваме, а даже и да се подритваме по кокалчетата.
- Партиите и партийците най-много направиха. От сутрин до вечер ни насъскват. А у лево, а у десно, удрииииии!... И така станахме истински темерути!
- Като начало трябва да започнем да се поздравяваме. И да си говорим, където се срещнем - в асансьора, на улицата и в супера отсреща.
- Ама трябва и да внимаваме - партийните съгледвачи да не разберат, че сме си подали ръце, щото пак ще ни емнат!
- Ей, нямат умора тези хора! С какво ги хранят, откъде тази енергия - денонощно измислят поводи и причини все да сме скарани, за секунда не ни оставят на мира.
- Ще се справим - викам аз.
- Така трябва! - окуражават ме. - Важното е, че дори ти схвана какъв е проблемът.
Викам:
- Всичко разбрах. Щото и на мен ми писна да заобикалям, да внимавам и да отбягвам. Заобикалям приятелите си, внимавам какво говоря и отбягвам да коментирам. Аман!
- Всички сме така.
- Слагаме край на глупостите ни. Партиите успяха да ни разделят, ама ние ще се хванем пак ръка за ръка. Хора сме в края на краищата!
В тъмнината се чуват одобрителни възгласи. После един вика:
- Приятели, прави сте, всичките сме на един акъл и трябва да се обединим. Време е и за нас да има малко човещинка. Ама запомнете едно - пълен пас за нашата уговорка. На никого не трябва да казваме, най-вече на партиите, че сме си подали ръка и пак ще живеем като хората.
- Сакън! На никого няма да казваме.
- Пак ще се подминаваме по улицата, ще си обръщаме гръб, а ако наблизо има и партийни съгледвачи - може и да се псуваме, както беше досега. И нито дума на никого, че сме сключили мир. Щото ще дойдат и ще ни изядат с дрехите.
- Да, както всеки ден ни дъвчат!
Попитах:
- Може ли и аз за кажа нещо?
- Давай, братко - окуражиха ме гласове от мрака.
- Искам да кажа - рекох, - че това е много важна крачка в нашия живот. Ние ще се обединим и ще издържим на всичко напук на партии, партийци, вождове и измислените от тях правила. Ние ще се справим въпреки държавата. Но за нас е важно също така и държавата да не се отпусне, да се демобилизира. Тогава ще трябва пак да се съберем и нов път да търсим!
Някой ми изръкопляска в мрака, а друг рече:
- Далече сме от това! Партиите винаги са ни казвали: Искате ли война - имате я, искате ли мир - ще преговаряме! Ние ще закъсаме сериозно само ако те разберат, че пак сме станали нормални хора! Ама това никога не бива да им го признаваме!
- Да, да, да... - чуха се десетки гласове в мрака. - Ще оцелеем само ако не признаваме пред партиите, че сме нормални! Това е бъдещето ни, инак сме загубени...
И после всеки бързо тръгва към дома си - хем малко нормален, хем не чак дотам.