(Продължение от миналия четвъртък)



Сложното привързване на три първоразредни исторически извора - летописта на патриарх Никифор, оловният печат на кесаря Тервел и Мадарският конник ще ни позволят все пак да приемем, че вторият български владетел - архонтът, е провъзгласен за кесар през 705 г. Макар, както бе отбелязано вече, историческият извор за това събитие да е един-единствен - Бревиария на патриарх Никифор, съпоставянето с още два други важни паметника прави твърде висока вероятността великият господар Тервел да е бил удостоен с високата титла.

Тъй като от надписа върху оловния печат е видно, че е на "кесаря Тервел", свързването на двете шестолъчни звезди около владетелското изображение с шестолъчната звезда от задния десен хълбок на коня от Мадарския конник, открита неотдавна (Живко Аладжов, 1999), ни кара основателно да мислим, че "кесарят Тервел" от печата и "архонта Тервел" от скалния релеф са един и същ владетел. Като прибавим и множество други паметници, които съдържат също изображение на шестолъчна звезда, ще трябва да повярваме изглежда, че този стар слънчев символ е или родов, на рода Дуло, или личен, на великия господар Тервел, знак. Знак, който несъмнено е свързан с религиозните вярвания на прабългарите.

Понеже, все пак, сведението на патриарх Никифор е не само единствено, но и твърде кратко, сякаш вмъкнато допълнително, и е само от две думи - в превод "провъзгласи [го; него, Тервел] за кесар", ще е наложително да запазим поддържането на известна несигурност по този въпрос, ако искаме, разбира се, да бъдем близо до историческата истина. Що се отнася до отблагодаряването на Юстиниан II за помощта на българския владетел през 705 г., то тя е твърде добре описана не само на едно място (вж. Извори). Ще се наложи само едно уточнение. Често може да се види превод от летописта на патриарх Никифор, според който императорът "наметнал царска хламида" и след това "провъзгласил [Тервел] за кесар [било равно на цар]". Всъщност летописецът използва две различни думи като титли - "хламидата на василевса" (буквално) и "провъзгласяване за кесар", като от първия израз е съвсем ясно, че Юстиниан обдарил Тервел със своя тържествена дреха, което е типичен владетелски жест на висше благоволение през цялото Средновековие (нека припомним, че и цар Иван Александър (1331-1371) дарява царската си багреница), а титлата кесар в началото на VIII в. няма наистина нищо общо с по-късното си значение на "цесар, цар", което е равно на "император".

Тъй като богатите дарове за Тервеловата помощ били предваритерно уговорени, то те - царската дреха (от летописта на патриарх Никифор), царската посуда (от летописта на Теофан Изповедник), златото, среброто и копринените дрехи (от речника Суда), не са свързани с "провъзгласяването за кесар". Единственото сигурно практическо последствие от тази титла е възможността Тервел да произнесе реч пред събраните жители на Цариград и войската "да му се поклони", докато българският владетел седял до императора. Възможно е донякъде, областта Загоре също някак да е свързана с титлата кесар, но това не е много вероятно, по-скоро присъединяването на областта към България е част от предварителните уговорки за българската помощ.

Стана ясно, че към провъзгласяването на великия господар Тервел за кесар трябва да се отнасяме твърде внимателно, то си остава малко несигурно. Но дори Тервел да е станал кесар, той самият, както се видя вече, не е държал особено това да се изтъква - в най-ранния надпис пред Мадарския конник е предпочел да се назове "архонт". Освен това в нито един по-късен български или чужд документ не се споменава за тая кесарска титла, нито в дипломатическата преписка между княз Борис-Михаил с Римската курия, нито в писмата, разменяни между цар Симеон Велики и цариградското правителство.

Среща се понякога твърдението, че като станал кесар Тервел всъщност бил вече "цар" (в писания, предназначени за масовата аудитория) или най-малкото имал пряко отношение към наследяването на византийския императорски престол (дори в специализирани текстове). Разбира се, нито първото, на което изобщо не си струва да се спираме поради неговата невежественост, нито второто е вярно. Отдавна е уточнено (вж. подробно R. Guilland, 1967), че връзката на кесарите с престола е обусловена от родството с императора, тази титла е запазена за неговото семейство. В случая с Тервел нито един извор не ни е съобщил, че е приложен ритуала по осиновяването на българския владетел от императора (вж. Г. Бакалов, 2013), следователно Тервеловото "провъзгласяване за кесар" няма (въпреки В. Вачкова, 2010) никакво отношение към престолонаслението. Със събитията от 705 г. българският владетел е признат за напълно законен и това е вторият по-важност акт при утвърждаването на българската държава след договора от 680 г. Това е значението на тези събития, нито повече, нито по-малко.



* * *



Съществува още една причина, поради която няма никаква връзка между Тервеловата кесарска титла и византийското престолонаследие. Българският владетел никога не е покръстван, изобщо нито един български владетел преди княз Борис-Михаил не е бил и не би могъл да бъде християнин. Та българските езически владетели са и върховни служители на езическия култ, ясно е, че такова предположение може да бъде само изсмукано от нечии нечисти пръсти.

Точно същото е и всяко свързване на езическия български владетел Тервел с християнския светец Требелий (Тривелий). Изворите ясно показват объркването, което настава по отношение на този светец (вж. В. Гюзелев, 2006) - всъщност навсякъде се има предвид много по-късния княз Борис-Михаил.

Сигурно друг път да се върнем на тоя въпрос за по-обстоен преглед, но днес ще е достатъчно да се каже, че каквото и друго да се срещне из мрежата, или дори в специализираната книжнини, то ще да е или въпиющо невежество, или безотговорно пустословие, или безсрамна манипулация.

Често се твърди, че не можело Тервел да стане кесар без да е християнин - ритуалът за провъзгласяването включва и "молитвено четене, което да освети и в този смисъл да узакони хиротонията" (Г. Бакалов, 1995). Това четене, разбира се, не може да се извърши над езичник. Бе показано вече, че цялата церемония по провъзгласяването е донякъде формална. Освен това случаят с провъзгласяването за кесари на Христофор и Никифор, синовете на император Константин V Копроним, при което е извършено такова четене (В. Бешевлиев, 1959), е чак през 769 г. и едва ли може да е сигурно указание за събития, датирани през 705 г.

Трябва да се знае, че великият господар Тервел не е бил никога покръстван, дори и ако се привежда като доказателство оловният печат на "кесаря Тервел". Видно е, че кръстовидното изписване на името и титлата на опаката страна на паметника е подражание на съвременните византийски печати. В надписа "Богородице, помагай на кесаря Тервел" отсъства задължителната формула "на твоя раб", която да показва принадлежността към християнството на закриляния (В. Бешевлиев, 1981). А и дали не трябваше да има кръстове около образа на владетеля, вместо шестолъчните звезди, ако Тервел наистина беше покръстван?!



Извори

"При император Юстиниан Носоотрязания (685-695; 705-711) Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан и Константин [III (641)], синът на [император] Ираклий, били негови данъкоплатци. Той [Тервел] поставял обърнат щита си, който носел по време на война, и своя камшик, с който шибал коня си, и слагал пари, докато покрие и единия, и другия. Простирал копието си на земята и до краищата му и на голяма купчина натрупвал копринени дрехи. Като напълвал сандъчета със златни и сребърни монети, раздавал ги на войниците, разпръсквайки с дясната си ръка златото, а с лявата - среброто."

Из речника Суда, втората половина на Х в.





"ХIII мартенски иди [13 март]

Св. Требелий [Тривелий]

България е родината на царя и монаха св. Требелий. След като бил въведен в християнското учение от наши монаси [т. е. бенедиктинци], най-свети мъже, тогава той приел светото кръщение; освен това привел към кръщение всички свои българи . . . След това, след като се отказал от управлението [през 889 г., както ще стане ясно по-долу], от което се учудили целият Запад и Изток, свалил багреницата и захвърлил диадемата, прехвърлил делата и честта на сина си [очевидно Расате-Владимир (889-993)], навлякъл смирението на кукула [т. е. се отдал на иночество] . . . задоволил се да бъде най-смирен между иноците, най-твърдо и най-вече . . . Тъй като малко подир това синът му се върнал към предишното безчестие [т. е. към езичеството] и върнал отхвърления от баща му култ към идолите . . . бащата бил обзет от такава ревност, че като излязъл от обителта, хванал младежа, който съгрешил в управлението (пример, който до този ден бил нечуван, и в бъдеще тепърва ще се споменава) - бащата ослепил собствения си син и в добавка завинаги го хвърлил в тъмница. След това като поверил царството си на по-малкия син Алберт [измислено име; има се предвид бъдещия цар Симеон Велики (993-927)] със законодателни наставления, върнал се в килията си [в обителта], захвърлил бойния си колан и прекарал останалия си живот в голяма строгост и съвършена святост, за да заслужи короната на вечността от царя на царете [т. е. от Исус Христос]. Прославя се през годината от Христа 869."

Из Менологий на светците на Бенедиктинския орден, края на ХVI в.





Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?id=704748

http://www.segabg.com/article.php?id=703756