Случилото се през последната година - събитията около падането на предходното правителство, баталиите, съпътстващи днешното правителство от първия ден на неговия мандат, поведението на държавата по време на бедствията, банковата криза, изборите, липсващата оставка на Орешарски и почти оставката на Станишев - ме накара да се замисля.

Казват, че когато славата на Диоген се разнесла из цяла Гърция, Александър Македонски пожелал да се срещне с него. Диоген се смята за основоположник на цинизма като философско учение. Завели Александър при известната бъчва, която философът чешит обитавал като свой дом. Двамата провели продължителна беседа, от която Александър останал много доволен. От позицията на неограничената си власт предложил на Диоген да поиска каквото и да е и обещал да го изпълни. Диоген го попитал дали наистина може да си пожелае всичко и след като получил потвърждение, го помолил да са отдръпне настрани, че му затулвал слънцето. Вместо да се разяри, Александър си тръгнал с усмивка и казал на обкръжението си: "Знаете ли, ако не бях Александър, щях да искам да съм Диоген".

В съвременния прочит на тази история



има много поуки за днешна България



Ние много отдавна водим два вида разговори: едните между управниците, другите - между обитателите на бъчвите. В тези два кръга, които се пресичат в безкрайността, протича целият ни политически и обществен живот. Хората, придобили по някакъв начин власт, бързо забравят, че са произлезли от бъчвите, и започват да си говорят само със себеподобни. Доколкото животът на другия вид хора зависи от притежаващите власт, разговорите между тези хора са паднали до нивото на цинизма и те са престанали да виждат смисъл в него.

Има и такива, които са на мнение, че телевизията и интернетът гарантират наличието на комуникация между управниците и бъчвите, най-вече по време на изборни кампании. Това е илюзия. Спрете телевизията, забранете интернета и ще видите, че нищо няма да се промени. Ние живеем в две паралелни Българии - едната на политиците, другата на хората. Всички мостове между двете са напълно разрушени. Разрушена е и надеждата, че някой с нещо някога може да ги построи отново.

Откакто през миналата година хора започнаха да се самозапалват и негласуващите се превърнаха в едно мълчаливо мнозинство, се случват и други неща. Двойно се увеличи делът на децата, които изобщо не тръгват на училище - от 4 на 8 процента. Двойно се увеличи и делът на децата, които не завършват 7-и клас - от 6 на 11.5%. 68 на сто от завършващите 7-и клас смятат, че най-важната задача на нашата образователна система е да ги научи на английски език. Половината от кандидатстващите във висши учебни заведения твърдят, че искат да учат, за да си намерят работа в Европа. Една четвърт от емигриралите на Запад твърдят, че никога не биха се върнали в България, каквото и да им предложат, защото "в България живеят лоши хора". Една четвърт от възнамеряващите да напуснат завинаги България (от общо 28 на сто) твърдят, че напускат родината, защото не искат да живеят сред българи.

Повечето от хората се надяват животът им да се промени към по-добро, като се преборят или да получат власт, или да емигрират.



Други алтернативи не се обсъждат



Банковата криза ни даде урок. За държавата е по-важно да спасява себе си, отколкото хората. Докато траеше разводът между Делян Пеевски и Цветан Василев, се наляха пари в техните банки, една десета от които щяха да стигнат, за да се предотврати банкрутът на здравната система.

Защо да обичаме и уважаваме такава държава, защо да свързваме бъдещето си с нейното съществуване?

Всички перспективни разговори започват и завършват или по темата власт, или за пари. Общата съдба, свободата, демокрацията са престанали да ни интересуват.

Как и кога, но по-важното защо се случи така, че тук, в пределите на България, никой с никого не желае да живее и единствената обществена енергия се събужда по повод на нещата, които ни карат да се мразим помежду си? Това е въпросът.

България падна. България загуби своя суверенитет. Но не под свистенето на ятагана, а под напора на алчността и бездушието. Невидимият характер на поробителя - парите, превърна завистта и егоизма в масова нагласа. Съседите не се понасят помежду си, родители съдят децата си, деца посягат на родителите си. Държавата е притежание на неколцина негодници, чиито действия се направляват отвън. Всички останали са роби, обитават своите бъчвички и са въоръжени с цинизма.

Разполагаме с няколко милиона Диогеновци и нито един Александър. Нито един положителен пример, нито един истински водач. Представете си надвесени над вашата бъчва Борисов, Станишев, Местан или Бареков и ще се сетите какво имам предвид.

Може би си мислите, че ни е останал някакъв национален идеал, някакъв национален герой? Грешите. Левски? 14 на сто не го признават за национален герой. Ботев? 8 на сто не знаят кой е, 21 на сто не са прочели нищо от него. Ако си мислите, че това са български граждани с турско самосъзнание, много грешите. Нищо подобно, повечето са българи,



предимно страстни любители на футбола



Първопричината за всичко това е изконна вина на българския народ, който в период на лишения, страдания и големи изпитания избра да го ръководи един елит, на който позволихме да забрави за бъчвите и да се самозабрави. Много ни харесва идеята, че за всичко са виновни управниците, но предпочитаме да си мълчим за неоспоримия факт, че тези управници не падат от небето, не ни ги доставят марсианци и не са командировани европейци, американци или руснаци. Когато някой измежду всички извади късмет и се подреди сред управниците, той престава да говори от името на бъчвите и започва да говори от свое име и от името на новите си себеподобни.

Основата на тази неизтребима власт е бедността. Колкото сме по-бедни, толкова по-непоклатима е властта. Колкото по-малко са богатите българи и колкото повече са богатите чужденци у нас, толкова по-несменяеми са политическите върхушки. Сбъдна се социалистическата мечта на българина да бъде поробен от Запада и угасна капиталистическата му надежда да бъде богат.

Единственият ни шанс като народ е бъчвите да започнат да разговарят помежду си, а не да се разправят с властниците си. Този разговор обаче се нуждае от съдържателност. Ние отдавна не внимаваме какво се говори, а се вторачваме в това кой говори, за да го оплюем и да му кажем веднага да млъкне. Мога отсега да си представя и какво ще последва тези редове във форума на "Сега": ще науча за себе си всичко, включително и онова, което не подозирам, но няма да чуя и дума по въпросите, които поставям на дебат. Ще се опитат да ми докажат - не че това, което говоря, е глупаво, - че аз съм глупак. И още - злодей, изрод, престъпник и т.н.

По подобен начин запушват устата на всеки свой опонент и политиците.



Когато Борисов напада Станишев,



говори за Моника. Когато Станишев атакува Борисов, говори за Цветанов. Когато Бареков се защитава заради Пеевски и Василев, говори за Моника и Цветанов едновременно.

През миналата седмица и ръководството на БСП възприе такава тактика: неговите критици се оказаха агенти на Борисов, Пеевски и Първанов, но не чухме и дума по поставените от тях проблеми.

Днешните усилия на властта са подчинени на идеята да се попречи на всяка цена бъчвите да започнат да разговарят помежду си. Заради това на бъчвите е подарен примерът на политиците, които си разменят лични обиди и никога не говорят по същество. Тъкмо от това трябва да се отървем.

Между другото: Диоген е първият философ, който е дефинирал категорията "щастие". Написал е, че щастието е в независимостта от продуктите на цивилизацията. С други думи - от властта и парите. С други думи - не може да си щастлив, ако си беден или богат, ако бедността и богатството не зависят от теб, а от някого, който е над теб и те управлява.

България е нещастна, защото не зависи от себе си. Все още може да бъде щастлива, ако се отърве от ония, които са щастливи заради нейното нещастие.