Крайно несправедливо е битката в Ключката теснина през лятото на 1014 г. винаги да се представя в наситено-трагични краски като едно от най-драматичните военни поражения за България. Всъщност трябва да се признае, ако обективно разглеждаме оскъдните и малко объркани извори, че макар и буйно обрасла със сълзливи легендарни сведения, в тая битка българската войска изпълнява в крайна сметка поставената й задача - да спре настъплението на войската на Василий II навътре в България.

Единствен обстоен извор за тази битка е дежурният Йоан Скилица, него или преписват дословно, или го преразказват повече или по-малко обстоятелствено Георги Кедрин и Йоан Зонара. Михаил Аталиат разказва нещо средно между родовите спомени на император Никифор III Вотаниат (1078-1081) и прочетеното тук-там, като често се лута и обърква, той греши (все пак по-скоро преписвачите му, може би) дори името на дядото на Никифор Вотаниат, наричайки го също Никифор вместо Теофилакт (вж. извори в свързаните текстове). Кекавмен пък, който живее сравнително най-близо до времето на битката, е крайно пестелив. Самият Скилица е отдалечен поне на половин век от Беласишката битка, а е възможно, както ще видим някой друг път, и да бърка за някои важни подробности.

Във всеки случай, у нас се е наложил трагичният тон при описанието на Беласишката битка и това трудно, струва ми се, ще се поддаде на промяна, обусловена от по-обективно разглеждане на резултатите от тая българо-византийска война. Което не е основание да се лишим от възможността за опит поне . . .



* * *



Събитията са толкова добре познати, че тук ще ги припомняме само при нужда. През пролетта и лятото на 1014 г. император Василий II се насочва за пореден път към България с голяма войска. Тази поредна скоротечна българо-византийска война се състои от две битки - Беласишката и при Солун, като в Беласишката битка влизат две сражения - източно, при Ключката укрепителна линия и югозападно, с не съвсем уточнено местоположение, навярно в поречието на р. Вардар. Подготовката за неговото "посещение" очевидно започва доста по-рано, за изграждането само на Ключката укрепителна линия са били потребни поне няколко месеца понеже работна ръка наблизо има много малко - археологическите обходи откриват само няколко селища от това време в околността. Знаем, освен това, че няколко прегради са издигнати и в поречието на р. Вардар северно от днешния Гевгели и юг-югоизточно от Струмица (вж. Извори) в полите на Беласица за да се предотврати нахлуване на византийците от юг. В същото време за да отвлече вниманието на нападателите цар Самуил изпраща български отряд начело с Несторица, "един от най-мощните български велможи", да нападне Солун.

Резултатите от военните действия изглеждат познати - Солунската битка завършва с трагичен разгром, а югоизточното сражение на Беласишката битка - със смазваща българска победа. На резултатите от сражението при Ключката укрепителна линия ще се върнем друг път, там има какво да бъде добавено въпреки пълното единодушие, за да видим дали това сражение завършва наистина с поражение за бранителите на теснината, пленявани ли са хиляди български войници и ослепяван ли е изобщо някой през лятото на 1014 г.

Във всеки случай сега е добре да обсъдим съвсем во кратце един спорен елемент от сражението - обходът от юг на византийския отряд, начело с пловдивския управител Никифор Ксифий. Може да се видят най-разнообразни вариации на тая тема, не съм виждал само Ксифий да е придуждаван да обикаля през Беласица, за да излезе в гръб на българската отбрана на Ключката укрепителна линия. Няколкото дни, които изворите ни дават за обхода и указанието, че византийците минали през непроходими гъсталаци указват пътя им сигурно. Северозападно от днешното с. Самуилово има сравнително обширна заравненост с триъгълна форма, не можах да намеря в околността друго място, на което да се предположи изграждането на византийския военен лагер.

От този лагер на юг покрай днешното село и през седловината Железни врати отрядът на Ксифий прехвърля Беласишкото било, след което поема на запад успоредно на билото без да се отдалечава твърде от него. Впрочем, за разлика от северните склонове на планината, южните части на Беласица са по-леко проходими, а и днес са изпъстрени с множество пътеки, които са в посока изток-запад. След преход от около 6-7 км, се достига до една пътека, която води право на север през билото в с. Ключ. Тази точно пътека ни е известно, че съществува поне през 1332 г., когато е описана в една грамота на протесеваста Стефан Хрельо Драговол, владетеля на Струмица, за имоти, дарени от него на Хилендарската обител.

Само дето описанието от 1332 г. върви наобратно - от с. Ключ (на същото място е и днешното село с това име) пътеката преваля билото на Беласица и слиза по южните склонове на планината до с. Мътница (днешното с. Makrinitsa). Понеже са изпълнени изцяло и времевите, и теренните условията на изворите, ще трябва да приемем несъмнено, че отрядът на Никифор Ксифий излязъл на десния фланг на българската отбрана на малко повече от километър западно от крепостта Гергевче по поречието на Ключка река. Друг е въпросът, че описанието на ужаса, който изпитали бранителите на укрепената линия у средновековните автори очевидно е силно преувеличен, византийският обход от юг обаче наистина предизвиква значителни промени в хода на източното сражение на Беласишката битка. Българската победа в теснините на р. Вардар (вж. Извори) обаче се оказва решаваща за изхода на битката - в крайна сметка Василий II се вижда принуден да се върне до поречието на Струма, където убеждава жителите на Мелник да му отворят крепостните врати.



* * *



Структурата на Ключката укрепителна линия е крайно усложнена - тя включва две или три крепости, поради което използваното напоследък название "крепост-дема" ще трябва да приемем като крайно несполучливо, объркващо и напълно несъответстващо на даденостите дори само поради наличието на две или три същински крепости като елементи на укрепителната линия. Едновременно с тези неголеми крепости (вж. изображението) в зависимост от природните дадености са изграждани също валове, ровове, допълнителна двойна каменна стена от суха зидария и с дебел пълнеж от трамбована пръст, осем каменни кули, или бастиони, а според изворите е имало също дървени преградни стени, придържани с дебели въжета.

Очевидно е, че в изграждането на Ключката укрепителна линия се отразява вековният опит от цялото старобългарско укрепително дело (за изграждането на Битолската крепост през следващата година вж. Свързани текстове). Друго такова укрепително съоръжение - и като структура, и като размери, няма открито.

______



Текстът е в памет на неуморния изследвач на археологическото наследство в Пиринския край Борис Цветков (1941-1996).





Извори



"Когато той [император Василий II (976-1025)] дошъл и се опитал да навлезе, защитниците [войската на цар Самуил (997-1014), отбраняваща Ключката укрепителна линия] оказали смела съпротива: стреляли от височината на стените и така ранявали и избивали напиращите [византийци]. Императорът бил вече изгубил надежда за преминаване, когато Никифор Ксифий, назначен от него по това време за стратег на Филипопол [дн. Пловдив], го склонил да остане там и непрекъснато да продължава пристъпите срещу укрепителната линия [dema], а самият той казал, че ще отиде да потърси дали някъде не може да направи нещо изгодно и спасително. И той като взел своите войници, върнал се и заобиколил намиращата се на юг от Клидион [Ключката теснина] твърде висока планина, наречена Балатиста [Беласица; добавка на Деволския епископ Михаил], и като минал през стръмни и непроходими места, на 29 юли, 12-ти индикт [1014 г.], внезапно с викове и шум се показал от височината в гърба на българите. Уплашени от внезапното му появяване, те ударили на бяг. А императорът разрушил изоставената стена и започнал да ги преследва. Мнозина паднали убити, а още по-голям брой [били] пленени. [Цар] Самуил едва можал да се спаси от гибел с помощта на сина си [престолонаследника Гаврил Радомир], който смело отблъсквал нападащите . . .

Като преминал през [Ключката] укрепителна линия [dema] . . . императорът стигнал Струмица и завладял крепостта Мацукион, която се намирала близо до Струмица. Той изпратил с войска и солунския дук Теофилакт Вотаниат, като му заповядал да премине височините при Струмица, да опожари преградите [dema] по пътищата към тях и да му отвори удобен път към Солун. Този [Вотаниат] тръгнал и българите, които пазели тези места, го пропуснали да преминава навсякъде безпрепятствено по пътя. Но когато се канел да се върне отново при императора . . . той попаднал на поставените за тази цел засади, чакащи в една дълга теснина. Като навлязъл в нея, заобиколен отвред и обсипван отгоре с камъни и стрели, той паднал убит, без някой да може да му помогне . . . като [Гаврил] Радомир го изтърбушил с копието, което носил [добавка на епископ Михаил]. Заедно с него паднала и голяма част от [византийската] войска. Когато това било известено на императора, той се изпълнил с голяма скръб. Затова и не се решил да продължава напред . . ."

Из "История" на Йоан Скилица, след 1057 г.





Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?id=710327

http://www.segabg.com/article.php?id=709218

http://www.segabg.com/article.php?issueid=3058§ionid=5&id=0001301