Законът за дипломатическата служба поставя много изисквания пред кандидат-дипломатите, но едно от тях е ключово - преди да прекрачат прага на външното министерство, трябва да изхвърлят партийните си книжки (ако имат такива) и да прегърнат принципите на партийната необвързаност и политическата неутралност. Всъщност същото се очаква от всеки държавен служител - този публичен ритуал на скъсване с политиката демонстрира отхвърлянето на тоталитарната схема отпреди 10 ноември, която превръщаше политическата обвързаност на чиновниците в норма и задължение. Поне това е, което ни казваха политиците, когато гласуваха тези разпоредби. Има обаче един голям проблем с тези привидно хубави и необходими текстове -



никой не вярва, че работят



И тук не става въпрос за разпространяваните с негодувание от едни и трепетно очакване от други слухове за непрекъснат поток от политически назначенци, парашутисти, приятели, роднини и любовници, вливащ се в редовете на дипломатическата служба по неведомите пътища на държавно-бюрократичния апарат. А за това, че същият този лицемерен закон позволява раздаването на висши дипломатически длъжности на точно определена бройка външни за МВнР хора - 20 на сто от ръководителите на задгранични представителства (посолства, постоянни представителства и делегации, консулства и др.) могат да "не са от състава на дипломатическата служба" или "непрофесионалисти" - предпочитан от политиците евфемизъм за "наши хора". И тази норма си стои в закона още от приемането му през 2007 г., което впрочем съвпадна със скандалите около легендарното дипломатстване (или по-скоро хайлазуване) на бившия главен прокурор Никола Филчев в Казахстан. Медиите сполучливо кръстиха тази бройка "политическата квота". Самите политици пък приеха без смущение обидното за елитарната дипломатическа служба название, с което фактически признаха, че то отговаря буквално на вложения в него смисъл. И нито веднъж не пробваха да променят тази практика - дори опитът на вече бившия външен министър Кристиан Вигенин да свали тавана до 10 на сто се провали, след като законопроектът му се мота толкова дълго из останалите ведомства за съгласуване, че стигна до парламента едва дни преди края на скоропостижно приключилия му мандат.



А това е само върхът на айсберга



Както винаги, под повърхността картината е много по-плашеща. Узаконените политически назначения засягат само шефовете на задгранични представителства. Това са не повече от стотина души, т.е. хората, влизащи в квотата, са не повече от 20-ина. Смешно число на фона на общия брой на дипломатическите служители в чужбина - общо 684 по новия Устройствен правилник на МВнР, приет от Вигенин. А точно там, на по-ниските нива в йерархията, политическото кадруване е най-безобразно, тъй като е скрито от общественото внимание.

Посланиците всеки ги знае - с елементарна проверка в интернет човек може да разбере кой къде е настанен, а ако не го мързи да се рови - дали е професионалист, има ли партийни връзки, бели петна в биографията и т.н. Но с онези отдолу е по-различно, дори заповедите им за назначаване остават служебна тайна, както наскоро стана ясно от изтеклата в медиите информация за протичащата тихомълком ротация на дипломатическите служители. А самият закон дава достатъчно възможности на парашутистите. Така например, сега в дипломатическата служба може да се постъпи и "чрез конкурс за конкретна длъжност, за която има специфични изисквания за квалификация и опит", без да се изисква опит от работа зад граница. На спечелилия му се "определя съответен на тази длъжност дипломатически ранг". Това на практика означава, че всеки може да кандидатства за определени места в МВнР, стига да покрива някои формални критерии, и ще получи дипломатически ранг, без въобще някога да е работил в тази институция. Този похват се използва най-широко, но за това



обществеността у нас узнава рядко,



освен ако не става въпрос за някоя публична личност като комика Димитър Туджаров-Шкумбата, който външният министър на ГЕРБ Николай Младенов гласеше за дипломатически служител в Чикаго.

Законопроектът на Вигенин въвеждаше определени минимуми за професионален опит за различните дипломатически рангове, които биха заели подобни външни на системата хора, но с провала му и тази инициатива отиде нахалост. Освен че така се дава зелен светофар на службогонците, се демотивират и кариерните дипломати, които се трудят в продължение на дълги години, за да получат ранга, с който някои се окичват само след 20-минутно интервю в сградата на "Александър Жендов". Затова е необходимо в закона да се застопори и една политическа квота за длъжностите под посланик, та поне да се осветли тази тъмна практика и да се постави под някакъв контрол.

Не че подобна мярка би изменила радикално нещата. У нас законите се правят не за да се спазват заложените в тях принципи, а за да се ползват скритите в тях вратички и изключения. И все пак, дори малко подобрение щеше да е по-добре от никакво, както е сега.