Вървя със свито сърце, обувките ми потъват в дебелия килим, приглушена светлина извира от скритите в стената аплици, а иззад дебелите стени на сградата с равномерно равнодушие бучи София" Ясно ми е - пак ще убивам! Секретарката избягва да среща очите ми, само прошепва бледна и напрегната:

- Чакат те!

Влизам. Шефовете седят в далечния ъгъл на кабинета. Пушат мълчаливо, потънали във фотьойлите. Завесите са спуснати, свети само настолната лампа на бюрото на боса. Заставам пред тях, напрежението е такова, че се чува как там, зад вратата, в стаята на секретарката, стенният часовник отброява секундите"

- Венев! - бавно казва босът.

Изтръпвам, сърцето ми лудо бие, пот избива на челото ми:

- Шефе, преди две години му чествахме петдесетгодишнината!

- Така се реши! Нямаме друг изход! От центъра се заканват да ни смажат, ако решиме да си правиме свободни съчинения!

Отпускам се на канапето, паля цигара, ръката ми трепери. След дълго мълчание проговарям:

- Много ми става! Той ще ми е четвъртият само за този месец! Не издържам, все пак и аз душа нося !

В главата ми с мрачна непреодолимост нахлува споменът от следобеда, в който приключих с Тодорова. Лицето й, мъртвешки бледно, ужасът, застинал в очите, и онзи почти животински стон, не, не, какъв стон, вой някакъв:

- Не! Неее!

Босът пали нова цигара, в светлината на запалката лицето му е каменно, но огънчето на цигарата го издава - и неговата ръка трепери.

Злокобна тишина е притиснала стаята, един от заместниците приглушено кашля..

- Това е! - изрича дрезгаво босът. - Действай!

Излизам. Изщраква бравата зад гърба ми. Секретарката се прави, че има работа, впила е всеотдайно поглед в компютъра. Плаши се, че очите й ще я издадат и аз ще разбера колко ме мрази! Всичките ме мразят! Имат право - ръцете ми са в кръв до лактите. Отивам в тоалетната. Трябва да се окопитя, професионалист съм все пак. Пръскам лицето си с вода, гледам се в огледалото - трескави безумни очи над небръснати бузи! Подскача нагоре-надолу адамовата ябълка, хищно потрепват ноздрите! И как капе косата ми...

Звяр!

Вървя по коридора. Краката ми са като от олово. Колегите се отдръпват настрани - сякаш съм автобус. Някои ме гледат ужасени - ясно ми е, знаят! Видът ми ме издава, колкото и да опитвам да не усетят. Личи - тръгнал съм мокра поръчка да изпълнявам. Ако се обърна рязко, ще видя как по-слабите духом плюят в пазвите си и се кръстят, все едно вампир минава"

Влизам в отдел "Ниско строителство във високопланински местности". В стаята се възцарява зловеща тишина. От опит знам - не удължавай агонията! И за жертвата е по-добре бързо да свърши всичко! Отивам към Венев, избягвам да го гледам в очите, чувам учестеното му дишане, някъде долу, по улицата, с писък минава линейка" Прошепвам:

- Венев, не ми е приятно да ти казвам това, но "от горе" натискат да се съкрати още една бройка от вашия отдел!

- Не, само това не! - скача на крака и хрипти Венев. - Петдесет и две годишен съм. Кой ще ме вземе на работа на тия години! Вие ме убивате! Не, не, как така ще ме съкращавате, това е чудовищна несправедливост!?

Това говори. Гледа ме с диви очи, а после рухва на стола и обхваща главата си с ръце"

Мразя се!

Ах, как се мразя!