Незаслужено отпратена в забвение днес, именно Отечествената война от 1944-1945 г., длъжни сме да признаем това, отми срама от челото на България в завършека на Втората световна война (1939-1945 г.). Единствено тази война, която бе българският принос за разгрома на нацистка Германия и съюзниците й, можеше да ни причисли към победителите след като до 16 часа на 8 декември 1944 г. България бе сред страните, които се наредиха съвсем доброволно в хитлеристката коалиция. Единствено българската войска можа да предотврати загубата на още български земи, а и бе съхранена в границите на България Южна Добруджа, присъединена в началото на войната.

Често се спекулира с предадените ни от Германия български земи в Македония и Беломорска Тракия, тия земи изначално ни бяха предадени само за временно управление до края на войната, когато този въпрос трябваше да бъде решен уж окончателно. Историческата истина е различна от пропагандните военновременни лозунги и величаенето на царя като "Обединител", изглежда, че половинчатото решаване на българския въпрос се оказа в крайна сметка по-скоро вредно за държавата и народа ни, натоварването ни по време на най-кървавата война в човешката история със зловещата роля на жандарм в земи с твърде чувствително население навреди съдбоносно на България, не доведе до никакво решаване на българския земски въпрос и предопредели за десетилетия, ако не и за векове напред, а може би и завинаги, свиването на българското землище.

Въпреки мълчанието на днешната ни политическа класа, която и дума не обели покрай 70-тата годишнина от началото на Отечествената война на България, ще трябва тук да припомним непременно за последните победи на българското оръжие и за последния път, когато българската войска се е завръщала с триумф от бойните полета - по тия бойни полета български воин не беше стъпвал от 11 века. Тази война бе наистина съдбоносна, Отечествена, както бе наречена по-късно, тя трябваше да спре разграбването на българското землище от балканските ни съседи. Правото да триумфира българската войска заслужи с чутовната саможертва на българските воини, ще е непростимо, ако днес някакви дребни политически сметки ни накарат да премълчим всичко това.



* * *



С едва неколкодневното управление на правителството на Константин Муравиев (1893-1965) българската политическа класа направи отчаян опит да се спаси, за това обаче вече нямаше никакво време - Германия губеше войната навсякъде, преговорите със западните съюзници от антихитлеристката коалиция не доведоха до резултат, Съветската войска беше на българо-румънската граница, а въоръженото въстание в страната, израз на тежка политическа криза, набираше сили - освобождаваха се политическите затворници, създаваха се свободни зони от партизанските отряди, многохилядни протестни митинги заливаха страната. В тези условия, които правителството в никакъв случай не би могло да овладее и подчини на своите цели, в последните часове от управлението си правителството на Константин Муравиев обяви война на Германия в 16 часа на 8 септември, като за няколко часа България бе във война и със СССР и с Германия.

Правителството на Кимон Георгиев, което дойде на власт в нощта на 8 срещу 9 септември, предприе първи стъпки към уточняване на външнополитическия курс на отечественофронтовската власт веднага. В София, а и навсякъде в страната, българският народ бе залял улиците на градовете и селата в очакване на съдбоносни промени. Военни съединения на Съветската войска вече се придвижваха по пътищата в Североизточна България и в 14 часа на 9 септември наизлязлото множество ги посрещна вече във Варна, в същото време властта бе сменена почти в цялата страна.

Установяването на състоянието на война с Германия бе обективна необходимост, но за правителството на Константин Муравиев то бе формален акт, това правителство нито бе провело някаква подготовка за изпълнението на собственото си решение, нито предприе стъпки за изпълнението му, нито пък имаше време за това в стремглаво развиващите се събития.



* * *



Подготовката за воденето на Отечествената война, която започна на практика на 9 септември, се проведе едновременно с първите военни действия. Дипломатическата, политическата и стопанската подготовка за воденето на войната трябваше да бъдат завършени буквално за няколко дни, нямаше как събитията да чакат, нужно бе непременно България да ги догонва.

В първите дни на войната най-съдбоносни са дипломатическите усилия, задължително бе най-напред страните от антихитлеристката коалиция да признаят рязкото преминаване на България, до това време отявлен помагач и съратник на хитлериска Германия, на "отсрещния бряг". Тази задача бе най-трудната в цялата Отечествена война.

Първостепенно и по време бе незабавното прекратяване на състоянието на война, макар и чисто формална, с СССР и възстановяването на прекъснатите на 5 септември дипломатически отношения. С тази задача бе натоварена нарочна делегация (вж. Извори), която при особени мерки за сигурност, наложителни във военно време, успява да долети до Букурещ още след обяд на 9 септември. За безопасния полет на българската делегация, която има наистина съдбоносна задача, са впрегнати всички български сили, включително и на българските емигранти в Москва. Делегацията, в която първенствуваща роля играе Димитър Ганев, благополучно се приземява на летище "Крал Карол I" в Букурещ, откъдето се отправя незабавно за среща с армейски генерал Фьодор Толбухин.

Точно на тази среща за първи път е предадено българското желание за участие в завършека на военните действия във Втората световна война, това бе наистина единствената спасителна възможност България да не бъде разглеждана като победена страна, или поне за това да бъде направен съществен опит. Въпреки успехът на българската мисия в Букурещ, следват четири дни, изпълнени с неизвестност и съмнения. На 13 септември Върховното главно командване на Съветската войска нареди на командването на Трети украински фронт военните усилия на българската войска, която вече противодейства с оръжие на германските сили по западната българска граница, да бъдат подкрепени енергично. На следващия ден в София пристига за разговори генерал-полковник Сергей Бирюзов. На 16 септември съветското правителство уточни напълно своята позиция в резултат на проведените едноседмични срещи и разговори и в писмо до българския военен министър Дамян Велчев прие исканото от българското правителство взаимодействие между българската и съветската войска. В документа бе уточенно, че българската войска трябва да бъде оперативно подчинена на целите на съветското настъпление и да бъде част от групата войски, съставляващи Трети украински фронт.

Успешните първи стъпки за включване на България във Втората световна война на страната на очертаващите се вече победители бе обнадеждаващо наистина, но воденето на коя да е война е и твърде скъпо занимание, можеше ли българското стопанство да издържи тези колосални разходи, разполагаше ли българската войска с необходимите оръжия, боеприпаси и храни, или поне с възможност за бързото им произвеждане и доставяне, щеше ли да издържи българският народ военновременното натоварване?!

(следва)



Извори



"Назначава се делегация в състав професор Д[имитър] Михалчев [(1880-1967)], бивш пълномощен министър [в СССР през 1934-1936 г., а и през 1944-1946 г.], полковник от Генералния щаб Р. Славков, Димитър Ганев [(1898-1964)] и Кирил Станчев [(1896-1968)], която да замине веднага и да влезе във връзка с командуващия 3-та Украинска армия [така е в оригинала; става дума за 3-ти украински фронт на Съветската армия] армейски генерал [Фьодор] Толбухин [(1894-1949)] с цел да узнае окончателните условия по преустановяването на военните действия на Съветската армия срещу България и да разисква както по условията за примирието и за възстановяването на дипломатическите отношения със Съветския съюз [прекъснати формално на 5 септември 1944 г.], така и по начините за сътрудинчество между съветските и българските войски за изгонването на неприятеля от Балканите."

Из постановление на правителството, с подпис на министър-председателя Кимон Георгиев (1882-1969), 9 септември 1944 г.



"Под натиска на бързо развиващите се събития и в резултат на борбата на народа, армията и народните въстаници в страната е установена власт на Отечествения фронт. Това даде пълна възможност да се влеят и координират усилията на армията и [на] въстаническата войска в служба на Отечествения фронт и родината. Предвид това заповядвам:

Въстаническите зони, дружини, бригади и отряди да се влеят в редовете на армията, като създадат общо командване на отделните военни части. Командирите на въстаническата войска запазват командуващите места, каквито са заемали във въстаническата армия."

Заповед, подписана от министъра на войната Дамян Велчев (1883-1954) и от командващия Народноосвободителната въстаническа армия Благой Иванов (1898-1951), 9 септември 1944 г.



"От 16. 00 часа на 8 септември т. г. България е във война с Германия. Очаква се последната да реагира като ни атакува за да ни разстрои и [да] не даде възможност да изпълним поетите задължения по обявения от България неутралитет . . . Нашето командване е решило да се противопостави на евентуалните германски намерения, като съсредоточи разполагаемите за сега сили [както следва] [изброени са подробно военните части и позициите, които те трябва да заемат] . . ."

Из заповед № I-1236 на главнокомандващия българската войска генерал-майор Иван Маринов (1896-1979)



Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?sid=2012091300040001201

http://www.segabg.com/article.php?id=477638

http://www.segabg.com/article.php?id=0001301&issueid=6413§ionid=5