Първото ми впечатление от американски университет е от 1987 г., когато пристигнах в електрохимичната лаборатория на проф. Джон Бокрис за двегодишна изследователска работа. В началото се наложи да прекарвам доста време в библиотеката на Texas A&M University (College Station) и още при първото ми посещение през вътрешните прозорци на третия етаж пред погледа ми се откри немного голяма зала с канапета, заети от спящи студенти в най-разнообразни и, според мене, неудобни пози, със захвърлени, където падне, разтворени книги, чанти, сакове и раници, внушавайки ми мисълта, че не всичко е наред с тези младежи. Не на последно място, защото часовникът ми показваше 9 или 10 часа сутринта. Не можех да допусна, че са прекарали пиянска нощ или че са дрогирани. Струваше ми се невероятно такова едно обяснение поради масовия характер на явлението, и то в библиотеката. И още, наблюдавайки минаващите с най-равномерен ход покрай мене или през залата на спящите, стигнах до заключението, че само аз съм изненадан, без каквото и да е поне малко достоверно обяснение за явлението.

Така си и останах в неведение доста години - до момента, в който собствените ми три деца станаха студенти. В дома ми през този период светеха лампи през цялата нощ, пред него



спираха и тръгваха коли,



като броят на паркираните отпред рядко падаше под 5-6. Тогава имах по необходимост 5 стари коли (в САЩ постоянен градски транспорт има само в няколко града) и ако някое от децата ми не беше там, то имаше приятели на останалите. Синът ми и двете ми дъщери започнаха работа в "Макдоналдс" и близнака му "Тако Бел" доста рано, около 14-15 годишни, свикнаха да имат малко джобни пари и продължиха така и по време на студентството. Отговорът на въпроса ми "Защо повече от приятелите и приятелките ви идват доста късно вечер, а някои и след полунощ?" беше учудена физиономия от вида "Ти от луната ли си паднал?", което потвърдих, настоявайки за възможно по-прост отговор. Този път ми беше изнесена кратка лекция. "Работят! До късно, след лекции, всички наши приятели, за да си плащат поне част от таксата за университета, да не говорим за квартира, храна, кола. А кола трябва, за да си намират по-добре платена работа - в "Макдоналдс" до университета плащат минимална заплата, и там, и наблизо няма работа, местата са заети от тези без коли. А нощем е единственото време за т. нар. "студентски живот", за който ти си ни разправял, там, в София, по твоето студентско време." Най-имбецилски и напълно автоматично устата ми изстреля "А кога спят?". "Спят, когато могат, а като не могат - не спят." Чак тогава ми светна за картинката на спящите студенти в Texas A&M University: спят, когато могат.



Само когато могат



И изглеждат по-зле и от дрогирани. И позата няма значение, когато вече и прав заспиваш. И когато може да се ожесточиш за цял живот. Точно в годините, когато би трябвало да имаш малко повече свободно време да се огледаш наоколо, да прецениш накъде е най-добре да тръгнеш, да имаш лукса, ако не си улучил, да можеш да се върнеш. Все още. Или ако някои случаен те подсети да си зададеш въпроса какво всъщност искаш от своя живот. Който май сега, изглежда, наистина започва. Или още не?

Ohio State University, където моите учеха, е щатски университет, с едни от най-ниските такси. Таксите обикновено се плащаха на тримесечие, като сумата зависеше по какви специалности и колко лекции ще се посещават. Можеше да си платиш за един предмет, а можеше и за три, като последното, тогава, през 1990-те години, те квалифицираше за медицинско осигуряване чрез университета. За по-малко от три предмета нямаш осигуровка. И тука започваше играта. Избираш си три предмета и отиваш да се записваш в съответните групи. Оказва се, че за най-важните няма вече места. Това тримесечие няма, опитайте другото. Или по-другото. А за да си осигурите три предмета, изберете нещо от този списък, да кажем, може да си платите за айкидо или керамика, или музика, или... Моите трима, по тази формула, за да имат медицинска застраховка, надовлякоха в къщата купища керамични произведения на непрофесионалното студентско изкуство на тема "Каквото ни дойде на ума". Година по-късно, по време на курса им по айкидо, скрито наблюдавах през процепа на пердето как боклукчийският камион, изсипвайки грамадната кофа, пълна догоре с художествена керамика, приклекна, а шофьорът се юрна да проверява каква е тази оглушително трошаща се лавина. Поогледа металната ръка с висящата празна кофа, бъзмълвната къща, после улицата, обиколи още веднъж камиона, качи се бавно и потегли.

И днес, двадесетина години по-късно, на бюрото в офиса ми може да се види отвратително грозна, разкривена и пъпчасала чаша за кафе с размер на бирена халба, с фекален цвят, напомняща ми за американската образователна система и нейните специфични медицински осигуровки. В нея държа моливи, флумастери, химикалки и резервен ключ за бюрото, което дежурният техник веднъж отвори само с тънка и дълга метална линийка. До чашата се мъдри симпатично, плоскодънно, синьо-зеленикаво морско животинче от неизвестен биологичен вид, за което и тримата ми наследници предявяват керамични авторски права и за което се очаква сериозна битка, когато си замина от този свят.

Днес моите 6 внучета - три момичета и три момчета, - както бързо лети времето, много скоро ще трябва



да решават къде да учат



И даже дали да учат. Защото бизнесът «продаване на дипломи» не е измислен в България след 1989-а, а е стара западна далавера. Дълги години дизайнирана, разработена детайлно, работеща като швейцарски часовник. И на подобни швейцарски цени с много малко изключения, които изключения постепенно започват да изчезват. Последното започва да алармира тази част от студентството, която не е в състояние с получената професия да изплати до пенсия заемите от банките, потрошени за университетско образование. Алармирано е и списание «Икономист», което си стои от септември 1843 година фокусирано в икономиката като основен двигател на всичко движещо се в обществото. Не зная дали е взело идеята от Маркс, или той от него, но във всеки случай американските политиците днес, наближат ли избори, на въпроса «Кое е най-важно?» автоматично The economy, stupid! (Икономиката, глупако!). Което вече започва да звучи като единайсета божа заповед.

«Икономист» (5-11 април, 2014) започва с цитат от Платон, че знанието е храна за душата и не може да му се прикача някаква си там цена, след което веднага ни информира, че университетското образование в САЩ си има цена, която засега може да достигне $60 000 на година при четиригодишен курс на редовно обучение. Специалист по компютри, завършил университета "Станфорд", може да очаква да получи за 20 години работа $1 700 000 повече от някой без висше образование след приспадане на разходите. Бакалавър по хуманитарни дисциплини или английски език, например, завършил Международния университет във Флорида, за същия 20-годишен период би бил $132 000 на червено. Разходи за образование в областта на изкуствата в 12% от всички колежи не могат да бъдат покрити за 20 години работа, а 30% от колежите дават по-лоша възвращаемост на вложените средства в сравнение с инвестиране на същата сума в ценни книжа за 20 години. Всичко това няма значение, ако си богат и следваш изкуство, за да можеш да оцениш по достойнство семейната колекция от картини на Рембранд, но повечето осемнайсетгодишни отиват в колеж, за да могат да си осигурят добра работа. Ето защо кумулативният дълг на всички студенти достига $1.1 трилиона, надхвърляйки този от всички кредитни карти в САЩ. През първите 3 години работа след колежа около 15% от всички студенти обявяват банкрут, а



115 000 завършили работят като гледачи на изпаднали в нужда



От 1978 до сега цената на университетското образование в САЩ нараства четири пъти по-бързо от инфлацията, изпреварвайки лекарските хонорари. Голяма част от тези пари са пропилени за неща, които нямат нищо общо с образованието - луксозни общежития, големи стадиони и армии от администратори. През 1978 бюрократите са били два пъти по-малко от академичния състав, а сега съотношението е 1:1. Университетските самооценки показват, че тази ситуация води до блестящи резултати - вероятността студентите да получат отлична оценка е два пъти по-голяма в сравнение с 1960 година. Според външни независими оценители, например, 36% от студентите не показват съществено подобрение в образованието си след 4 години колеж.

«Икономист» счита, че ситуацията е критична и че революцията е неизбежна. Така Масачузетският технологичен институт вече предлага безплатно онлайн курсове по много специалности, водени от едва ли не "звезди" в съответните дисциплини. Ако тази практика започне да става по-масова, традиционните университети ще трябва да предлагат нещо повече за същата такса, може би комбинация от онлайн и персонално преподаване "лице в лице". Алтернативата е банкрут поради прогресивно намаляващ брой студенти.

Та ставаше въпрос за моите внучета, които сега са на възраст между 7 и 10 години. В сравнение с мене те са факири с техните лаптопи, имат достъп до най-разнообразна информация по всички училищни предмети, обменят си имейли с прикачени филмчета, направени от тях, и ми показват най-различни трикове, които едва ли мога да намеря описани така просто някъде. Почти съм сигурен, че няма да им се наложи да спят в девет часа сутринта по канапетата в университетските библиотеки.

----------

*Александър Гочев е роден в Шумен през 1942 г. Завършва химия в Софийския университет през 1967 г. и защитава докторат по физика (биофизика) в Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика, БАН. Там е ръководител на група по биофизика до 1985 г., когато заминава на работа в САЩ (Texas A&M University, College Station; Purdue University, West Lafayette, Indiana). От 1989 до момента работи като старши редактор (физика и физикохимия) към Chemical Abstracts Service (Columbus, Ohio), най-голямата агенция за научна информация в света.