"Тъмната страна" на Швейцария - това е животът на десетки хиляди деца и тийнейджъри, насилствено отнемани от семействата им, които по една или друга причина са били оценявани от властите като ненадеждни и неспособни да се грижат за тях. Практиката продължава десетилетия, до 1981 г., когато е прекратена с промяна в законодателството след намесата на Европейския съд по правата на човека. И е оставила незаличими белези. Миналата година жертвите бяха поканени на церемония в Берн, на която министърът на правосъдието Симонета Сомаруга им поднесе извиненията на държавата.
"Роден съм без баща и майка ми ме оставила на баба да ме гледа. Когато баба ми почина, ме настаниха при един фермер. Трябваше да доя кравите, преди да тръгна за училище, отнасяха се с мен много сурово. Бях никой", разказва пред електронното издание "Суисинфо" Пол Щуцман. Той става занаятчия. Със съпругата си имат 6 собствени деца, но се грижат и за още две на роднина. Прехвърлилият 70 г. Щуцман е едно от близо 100 000 деца, които са пострадали от тази политика на държавата през XIX и XX век.
Децата били евтина работна сила, а понякога били бити, недохранвани или обекти на сексуално посегателство. Неомъжените им майки, основно ученички или напуснали училище, са задържани без присъда или са изпращани в психиатрични заведения. Понякога родителите били кастрирани или стерилизирани и принуждавани да дадат децата си за осиновяване.
Verdingkinder, или
"децата по договор", са били предимно малчугани от бедни градски семейства.
Повечето от тях били изпращани в семейства на фермери, където служели за евтина работна ръка, отбелязва Ройтерс. В началото на XXI век разказите на швейцарци, пострадали от нечовешкия закон, започнаха да се появяват в медиите и предизвикаха дискусии в парламента. Дълго време църквите, кантоните, общините и правителството си прехвърляха вината, като дори се опитват да омаловажат злоупотребите, извършвани с децата.
Ледът се пропуква през 2010 г., когато след активно и сериозно лобиране жените, задържани без присъди в затвора "Хинделбанк" в кантона Берн, получават официално извинение от федералните и кантоналните власти. А през 2013 г. за пръв път се събират представителите на държавните институции, на църквите, на кантоните и на Съюза на фермерите в Швейцария заедно с представители на жертвите. Бившият федерален депутат Хансруеди Стадлер е номиниран от правосъдния министър Симонета Сомаруга да е посредник в дискусиите между пострадалите и институциите. "Не можем да продължаваме да извръщаме глави настрана, защото точно това правехме дълго време", заявява на церемонията Сомаруга. "Днес трябва да е
ден за признаване на грешките
и на призив да спрем потисничеството и забравата". Сомаруга се ангажира с още мерки срещу последствията от "този тъмен период от швейцарската история", като евентуални законови промени и финансови компенсации за жертвите на тази политика.
"По онова време е било нормално да се държат зле с децата и бедността е смятана за недостатък, който може да се преодолее. Един ден бях поканен на среща с тези хора и до такава степен бях шокиран от разказите им, че останах без думи", казва Валтер Цвален, председател на Асоциацията на откраднатите деца. Смята се, че около 10 000 от пострадалите от "социалните мерки" в Швейцария деца са още живи, но в асоциацията на Цвален членуват едва 40 души. "Те прекалено много се срамуват да се появят публично, болезнено е да се отварят старите рани", обяснява той.
Тъй като архивите са разпръснати между кантоните, общините и институциите, а и някои от тях са унищожени, все още не е проведено национално проучване на тази практика, отбелязва "Суисинфо". Ето защо устните свидетелства са единственият надежден източник на информация за случилото се. Цвален е създал
уникална библиотека с 620 дневника
с показания от множество страни, където са се прилагали подобни практики. "Навсякъде е същото. Документите са малко, като в Швейцария, но показанията на свидетели си приличат - от Германия и Полша до Чехословакия и Норвегия", обяснява той. Ройтерс припомня, че правителствата в Канада и Австралия преди няколко години също поднесоха извинения за отнемането на деца от родителите им, като мярката е засягала предимно коренното население на двете страни.
"Не можем повече да пренебрегваме факта, че това се е случвало. В много семейства има хора, които са били във фермите", казва изследователят Пиер Аванцино, бивш преподавател във факултета за социални дейности в Университета за приложни науки в Лозана. "През 1987 г. децата, които са били отнемани от родители, чиито професии са били свързани с постоянно пътуване, бяха реабилитирани и получиха компенсации. Тогава беше лесно, защото програмата "Деца на пътя", действала от 1926 до 1973 г., е одобрена на федерално ниво. Архивите са централизирани, така че правителството не можеше да избегне нито извинението, нито компенсациите," казва той.
За децата, принуждавани да работят по фермите, и за хората, затваряни без присъди,
са нужни години на натиск, включително гладни стачки,
искове към европейския съд за човешките права и дори пътуващата изложба, преди няколко кантона и накрая държавата да им се извинят.
Сега в парламента се обсъждат начини за морални репарации и национално изследване на вредната практика. Но въпросът за финансови компенсации се отхвърля категорично от десните партии. Икономист от голяма банка преди година пресметна, че неплатеният детски труд в селското стопанство може да се изчисли на 20 до 65 млрд. швейцарски франка. При това положение 10-те хиляди оцелели жертви на детския робски труд биха могли да претендират за около 1.2 млрд. франка, писа електронното издание "Суисинфо".
----Хронология----
Макар че все още няма сериозни научни изследвания за това как са отглеждани децата извън семействата си, официално се признава, че до 1981 г. децата и младите хора, нуждаещи се от грижи, насилствено са въдворявани в институции или във ферми.
1944: Седмичното сп. "Ди Национ" публикува разследване за дом за момчета в Соннеберг, кантона Люцерн. Автори са журналистът Петер Сурава и фотографът Пол Сен. По-късно домът е затворен, а директорът му е осъден за лошо отношение към момчетата.
1974: Журналистът и политик Артур Хонегер публикува роман с автобиографични елементи за насилственото въдворяване на деца. Изкупени са над 100 000 бройки от книгата.
1981: 7 г. след ратифицирането от Швейцария на Европейската конвенция за човешките права към швейцарския закон са добавени клаузи, забраняващи отнемането на свободата с цел социално подпомагане.
1991: Историкът от Берн Марко Льоенберг, чийто баща е жертва на насилствената политика, публикува първото и досега единствено изследване на тази практика в кантона Берн.
1999: Във федералния парламент започва инициатива за компенсации на жертвите на насилствената стерилизация. Досега няма резултат от инициативата.
2009-2013: Над 85 000 души в Швейцария посещават пътуващата изложба "Откраднато детство" с над 300 истории и снимки
Кантоните Берн, Люцерн, Фрибур и Тургау официално се извиниха за провеждането на тази политика в миналото. През 2010 г. след парламентарно разследване тогавашният правосъден министър Евелин Видмер-Шлумф се извинява за затварянето на невинни жени в затвора "Хинделбанк" в кантона Берн.
2011: Внесени са две парламентарни предложения - за реабилитиране на жертвите и апел към правителството да проучи всичко, което се е случвало, и да се извини на жертвите.