В един момент човек добива чувството, че вече никога няма да бъде направен свестен военен филм. (Поне от оттатъшната страна на Атлантическия океан.) Че всичко е минато през месомелачката на американската пропагандна машина и старателно калкулирано от маркетинговите отдели на холивудските компании.

Подобно тягостно впечатление оставя и "Гласът на вятъра", въпреки че филмът не може да бъде наречен нито слаб, нито тъп. Режисьор на поредния боевик за Втората световна война е не кой да е, а Джон Ву - хонконският екшънмайстор, заснел митичните "Убиец", "Твърдо сварен", а по-късно в Холивуд - и "Лице назаем". Не знаете кой е Джон Ву? Питайте Куентин Тарантино. Питайте братята Уашовски (режисьорите на "Матрицата"). Питайте служителката в кварталната видеотека, когото искате - ще получите само един отговор. Че режисьорът с дръпнати очи е легенда, към която трябва да се подхожда с респект.

Да, и аз така подходих към новия му филм "Гласът на вятъра" (премиера директно на видео). Откриващият кадър е потискащо поетичен. Обещания даваше и фактът, че в главната роля е Никълъс Кейдж, страхотен както в споменатия "Лице назаем", така и в десетки други филми. Във филма наблюдаваме и завръщането на симпатягата Крисчън Слейтър, когото самият Ву режисира в "Код: счупена стрела", но както често става - лошият нрав погуби кариерата му.

Двамата се сражават на тихоокеанския фронт в особена войскова част. Те пазят гърба на индианците навахо, чийто език е в основата на американската кодираща система. Исторически погледнато, действително е било така. Ву обаче не прави впечатление на човек, който знае нещо за въпросната стратегия. Опитал е да се концентрира върху това, което умее най-добре - бойните сцени. Но вече сме виждали началото на "Спасяването на редник Райън", виждали сме на екрана и сума ти други откъснати крайници и експлозии. През останалото време пък "Гласът на вятъра" съвсем забуксува. Като цяло - два загубени часа.