Радио "Фокус": ...Доц. Георги Лозанов, председател на СЕМ и преподавател в СУ. Г-н Лозанов, защо според вас избирането на Слави Бинев за председател на Комисията по култура и медии предизвика толкова остра реакция?

Георги Лозанов: По две причини. Едните са свързани с медиите, другите - с културата. В културата има един момент на нужда от идентификация с такива ключови фигури като председателя на комисията, фактически това е най-високото политическо място в една парламентарна държава. Просто гилдията, която попада под юрисдикцията на комисията и на парламента, би трябвало да припознае председателя като човек, с когото работи, когото вижда като лице на един процес и т.н. Явно тук има редица трудности, защото хората носят със себе си определена биографична харизма или личен образ и на базата на него може да стане тази идентификация, това припознаване или евентуално, както се получи в случая, доста остра реакция. По отношение на медиите, заради което аз се намесих частично в този дебат, г-н Бинев имаше много остри, негативни реакции до голяма степен, предизвикани от това, че той считаше, че не е достатъчно отразяван като председател на ГОРД и не даваше право на медиите сами да преценят... по какъв начин да строят информационната картина. И беше много сърдит заради това, че той не заема в нея това място, което смята, че му се полага...

РФ: Дава ли някакъв знак за политическата култура в България назначението на Слави Бинев?

ГЛ: Самият факт, че в парламента не се намери фигура, която така безконфликтно, на базата на предварителен респект и някаква солидарност, да застане на това място - и аз, като оглеждам политическата гарнитура, почти не виждам такива фигури в момента - показва, че културата като че ли до голяма степен вече е отпаднала от политиката. Политиката не се интересува от нея, не я възпроизвежда вътре в себе си. Помня първите години, първото Велико народно събрание. Тогава се шегувахме и даже по някакъв начин бяхме обезпокоени обществено колко много творци са влезли в Народното събрание, като че ли е академия на науките или като че ли е театрална трупа. Но сега, когато се връщаме назад в годините, може да си дадем сметка, че тогава наистина беше едно романтично време, в което политиката беше свързана с идеи и перспективи, а пък отпадането на творците, на хората на изкуството и на науката от политиката според мен не е добър знак за нея.

РФ: Т.е. е необходимо по-широко участие на представители на културните среди в политиката?

ГЛ: Разбира се. В крайна сметка културата като обществена сфера, от която да дойдат политиците, е най-естественият път, защото това е свързано с хуманитарно мислене, това е свързано с познаване на човека, с познаване на обществените процеси и т.н. Това ми се струва пътят. Твърде много напоследък администрации и право в политиката, което не е необходимо. Но трябва повече душа - да го кажа така малко романтично. (...)

РФ: Ние видяхме, че (интелектуалци) се активизираха след това назначение, но преди това...

ГЛ: Да, особено по-младото поколение творци общо взето за съжаление намират трибуна в нашето общество повече през протестите на улицата или през социалните мрежи, отколкото в някакви институционализирани форми на публичност и там, откъдето гласът им би имал пряко влияние върху това, което става в обществото. В смисъл, повече трябва да протестират, отколкото да могат в момента да са интегрирани в обществения процес. Говоря за интелигенцията, и то за младите хора. Защото ние, когато говорим за интелигенция, си представяме едни беловласи, носещи някаква мистична мъдрост фигури, но всъщност става дума за хора, които правят култура. В момента има едно съвсем друго поколение, което прави по съвсем друг начин култура, по съвсем друг начин изглежда и говори и трябва да разпознаем тази интелигенция или тези представители на творчеството и на науката като част и от политиката, и от съвременния обществен живот. А все още сме склонни да им даваме маргинална роля и да търсим тази хронична вече представа за интелигенция.