(продължение от миналия четвъртък)

Противно на вековните старателни усилия тайната на нашето народностно име остава засега неразгадана. Нещо повече, не само отсъства едно-единствено общоприето схващане за произхода и значението на думата "българи", но даже напротив, предположенията се увеличават с бясна скорост и в геометрична прогресия, кое от кое по-невероятни. Това ще да е причината да се налага една малка техническа уговорка в началото. Дори най-общ преглед на съществуващите схващания за произхода на народностното ни име е невъзможен в толкова кратък текст, поради което изборът тук е отражение на субективни предпочитания. Въпреки това е направен опит да бъдат посочени поне тези от предположенията, които се възприемат сравнително най-масово от специалистите. Не бе напразно последното уточнение, основната маса от съвременни обяснения за произхода на народностното ни име принадлежи на любители, тези версии се изключват тук напълно.
Важно е изглежда да се отбележи, че съвременното състояние на проблема с възникването на етнонима "българи" не е някакво изключение. За не малка част от най-старите етноними в Евразия също няма общоприет възглед за възникването им и това е напълно разбираемо. Засега голямата част от научните изследвания се занимават, ако не друго, поне с класифициране и типологизиране на съществуващите схващания за произхода на едно или друго от тези най-стари народностни имена. С времето е възможно да се стигне до общоприето схващане и за възникването на етнонима "българи", това обаче днес изглежда напълно невъзможно за обозримото бъдеще.
* * *
Прабългарите*, или "народът, който имаше всичко, което е пожелавал", както пише Магнус Феликс Енодий през 507 г. (вж. Извори в Свързани текстове), се появяват в домашните ни извори най-напред в официални надписи. Печат на патриция Мавър от колекцията на Георгиос Закос, днес в Музейната сбирка на Центъра по византинистика в Дъмбъртън Оукс, гласи: "† Патриций Мавър, княз на сирмисианците и на българите".
Двата сигурни най-ранни епиграфски паметника, които съдържат народностното име "българи" ни принуждават да твърдим, че поне в края на VII в. това народностно име използват за себе си самите прабългари. Прастарият спор за самоназванието на прабългарите в ранните векове от съществуването им засега няма да може да бъде разрешен - изглежда еднакво вероятно етнонимът "българи" да е самоназвание на прабългарите или да е названието, с което ги наричат околните народи, включително и във Византия. И ако патриция Мавър с лекота би възприел названието, наложено му от византийската традиция, то надписът пред главата на коня в Мадарския скален релеф от 705-706 г. е абсолютно недвусмислен, макар и фрагментиран. Така знаем със сигурност, че най-късно в самото начало на VIII в. самият Тервел и поданиците му се самоопределят като "българи".
Можеше да се започне с поредица от несигурни или малко вероятни изворови сведения, сред които и Фаюмския папирус от началото на VII в., в който се чете или етнонима "български" или личното име "Булгарик" (определяно като германско от Д. Дечев, 1950). Впрочем днес все повече се роят именно схващанията за старогермански произход (или поне старогерманска съставляваща) на българското народностно име (вж. и Асен Чилингиров, 2014). За това обаче е още рано, трябват още много проучвания за да се повиши сигурността на тези твърдения.
Извежда се народностното ни име и от лат. burgarii - "стражи, пазачи на кули" (Georgios Babiniotis, 1998); от burgus - "кула, малка крепост". Извежда се и от персийски и сходните му съседни езици. Извеждат го и от старотюркското bulgar - "със смесен произход" (Max Vasmer, 1950-1958; същото и в БЕР, 1971). Тук обаче се налагат самоограничения, ще се спираме единствено на схващания, които днес се определят като по-сигурни.
* * *
Първите обяснения за възникването на народностното име могат да се срещнат у средновизантийските автори. Йосиф Генезий през първата половина на Х в. твърди категорично, че княз Борис-Михаил, бил "по род произхождащ от аварите и хазарите и водещ името си от господаря Булгар". Византийското схващане за произхода на народностното ни име от някакъв митичен господар Булгар подкрепя малко по-сетне и Лъв Дякон, който през втората половина на все същия Х в. ни осведомява, че "мизите се отделили от северните котраги [кутригурите], хазарите и куманите и напуснали бащините си жилища . . . [като] заселили тази страна [днешна Североизточна България] . . . и по името на своя племенен началник Булгар я нарекли България". Същото разказва по-късно и Михаил Сирийски (ХII в.).
През ХIV в. сред византийските автори е прието съвсем различно схващане за произхода на народностното ни име. Никифор Григора (1295-1360) ни убеждава, че "от името на тая река Булга [= Волга] те [живеещите по бреговете на реката] получили името си българи, макар че по начало били скити". Лесно може да се забележи, че Григора единствен сигурно отмества назад във времето не просто възникването на етнонима "българи", а и изказва мнението си за произхода на прабългарите изобщо, защото описанието му очевидно се отнася до времето, което (значително) предшества образуването на Старата Велика България.
Впрочем точно към това време трябва наистина да се отнесе възникването на народностното ни име, многобройните схващания по този въпрос вече са класифицирани (Х. Тодоров-Бемберски, Linguistique balcanique, 1988). Тази класификация, при отсъствието на общоприето мнение, създава поне ред в мислите и е отлична основа за бъдещето постигане на всеобщо съгласие.
На първо място се поставят епонимните етимологии, които свързват произхода на народностното ни име, и на прабългарите изобщо, от библейско или митично историческо лице. Първите обяснения на византийските автори за "господаря Булгар" несъмнено също попадат в тази група. Сведението на Анонимния хронограф от 354 г. - също (вж. Извори в Свързани текстове). Арабски автори от IХ-Х в. споменават българите като потомци на друг Ноев син -Яфет и сина му Тогарма (Тагария). Впрочем твърденията на Йосиф Генезий, Лъв Дякон и Михаил Сирийски може да са заимствани от едно хазарско предание за Булгар (Бурджан).
Топонимните етимологии на народностното ни име се свързват преди всичко с река Волга, както вече стана дума. Същото предлагат Дуклянската летопис (ХII в.) и полски автори от ХIII-ХIV в., от където това схващане се разпрожстранява сред западноевропейските автори. От там, чрез Цезар Бароний същата теза се "връща" у Паисий и у други наши възрожденски автори.
Позиционно-локалните етимологии свързват народностното ни име с географската среда - "област", "край", "високи планини, "живеещи в подножието на планините", "господстващо племе", "водни хора", "речни хора" и пр.
Други етимологии обясняват името ни като качество, състояние или основно занимание - "борец", "войнствен", "разбойник".
Други обясняват произхода от названието на животно -тотем, т. е. прародител. Така народностното ни име можело да произлиза от названието на самура (монголски), на бика (китайски), на вълка (тюркски).
Има и хибридни етимологии, тук попада и мнението на езиковедите за произход от bulgar - "смесено население". Тези възгледи като че днес са преобладаващи.

* * *

Крайната точка в процеса на създаването на българската народност отдавна е ясна, към края на IХ в. или в самото начало на Х в. българите са славяни, говорят на една от разновидностите на славянските езици, но и себе си, и езика си назовават "българи", "български". Така е и до днес.
Това прераждане на стария етонним "българи", каквито са предимно поданиците на господаря Кубрат, е процес дълъг, той се извършва плавно през целия IХ в. Новият етноним "българи" възниква по името на държавата ни (Димитър Ангелов, 1971), създадена преди точно 1334 години. Тя пък, от своя страна, е назовавана по името на Старата Велика България. Сложният и продължителен процес на тези преобразувания се забелязва у византийските автори, които са и остават най-важния извор за ранната ни история, през втората половина на IХ в. В тези съчинения постепенно изчезват народностните имена "българи" и "славяни", описващи етническото състояние на България от преди началото на IХ в. Двата етнонима окончателно към края на IХ в. са заменени от единното народностно име "българи", така писмените исторически извори отразяват възникването на една нова единна народност - българската. Тази народност е съвсем различна от народността на поданиците на господаря Кубрат, но е едноименна с нея.
Създаването на съвременната българска народност е резултат от усилията на всички ранни български владетели, но решителен тласък на този процес дава възприемането на нова имперска по своята същност държавна доктрина при великия господар Крум и бурното навлизане, като резултат от приложението й, на славянската аристокрация в управлението на държавата. Няма съмнение, че през втората половина на IХ в. тласък за народностното спояване на българите дава налагането на християнството при княз Борис-Михаил. Трябва да се признае обаче, че в средата на 70-те години на IХ в. етногенетичните процеси по създаването на новата българска народност изглежда вече са твърде напреднали, поне ако съдим по археологическите проучвания.
____
* В съответствие с категоричните резултати, получени в анкетата на в. "Сега", се връщаме към класическото изписване на народностното име на прабългарите.


Свързани текстове:
http://www.segabg.com/article.php?id=735296
(Страшните по целия свят българи")