Прибрах се вкъщи, закачих си якето и веднага щом видях възторженото изражение на жена ми, съжалих, че не съм заседнал в асансьора.

- Швеците сигурно са полудели! - размаха страница от вестник тя.

Помислих си дали да й обясня, че принципно швеците се наричат шведи, но всичкият този сняг навън бе пречупил в мен волята за какъвто и да е спор, затова просто казах:

- Мхм - като наивно се надявах с това разговорът от само себе си да приключи. Естествено, не стана така.

- Гледай какво са измислили този път! - развълнувано каза жена ми и тикна вестника толкова близо до лицето ми, че за момент се зачудих да го чета ли трябва, или да го мириша. В крайна сметка зачетох:

- "Двама просяци, обикалящи улиците на третия по големина град в Швеция - Малмьо, си намериха работа като експонати в общински музей."

Може жена ми да е с нрав на носорог и да не може да готви друго освен сандвич, но поне й признавам, че винаги попада на такива новини, за които "странни" звучи като евфeмизъм. Продължих да чета:

- "Лука Лъкатуш, дърводелец на 28 години, който е напуснал селото си в Северна Румъния, бил нает с приятелката си Марсела Череши, с която иначе просели в Малмьо, да прекарват по два часа на ден в общинския музей на съвременното изкуство като експонати за 15 евро на час..."

- Петнайсет евро на час, за да просиш в музей и да те разглеждат като експонат! - изцъкли се жена ми. - Представяш ли си?

- Това е много занимателно четиво, сладкишче - върнах й вестника аз, - но не мога да разбера какво общо има с нас.

Жена ми взе вестника, сгъна го на руло и гальовно ме плесна по челото.

- Понякога се чудя възможно ли е през цялото време да си толкова глупав, или просто си тъпичък в някакви определени часове на деня?

Точно щях да контрирам с язвително-съпружески коментар за сандвича, който ми беше направила онзи ден - само с маруля, все едно пастърмата я пазим за гости, но жена ми продължи:

- След като швеците са готови да плащат, за да гледат в музей румънски просяци, представяш ли си колко пари ще дадат, за да гледат българско семейство с всичките му национални особености?

- Какви национални особености? - почесах се по главата.

Жена ми въздъхна - правеше го често, когато искаше да ми втълпи колко я е срам, че се е омъжила за мен. Ми да не съм я карал насила?

- Нашите национални особености, тапир такъв! Ще седим с теб като експонати в тоя музей - средностатистическо семейство от най-бедната страна в Европейския съюз. Ти ще си с любимия си анцуг, а аз, красива както винаги, ще ти крещя колко си некадърен, как не те повишават и кога ще ме заведеш на море, нормалните неща. През това време ти ще гледаш мач, ще обясняваш как тия или ония са изнесли държавата и ще пиеш бира от кутийки, с които периодично ще ме замеряш. Схващаш ли?

Не само схващах, но се усетих, че и надграждам, защото планът всъщност ми харесваше.

- Може да ругая и майка ти на всеки седем минути - предложих, - ще е автентично.

- А аз мога да ти троша чинии в главата на всеки пет минути! - присви очи жена ми. - Това ще е още по-автентично!

Е, бях длъжен да опитам.

- Луди пари ще плащат тия скандинавци, за да ни гледат българските скандали! - потрих ръце аз. - Обаче ще трябва добре да си обмислим обидите, кифличке.

Жена ми грабна един лист и започна да пише:

- Говедо, нещастник и безгръбначен подлизурко, как ти звучат?

- Супер! - усмихнах се и на свой ред предложих. - Долна невестулка, коза и никаквица?

- Точно в целта! - зарадва се жена ми и в пристъп на разнеженост, се наведе да ме целуне.