Преди 30 години много европейци приемаха мултикултурното общество като отговор на социалните проблеми на Стария континент. Днес все повече хора смятат, че то е причината за проблемите. Това накара много политици, сред които британският премиер Дейвид Камерън и германският канцлер Ангела Меркел, публично да разкритикуват мултикултурния модел и да обясняват опасностите, които той крие. Така се стигна до успеха на крайнодесните и популистките партии в Европа - от холандската Партия на свободата до френския Национален фронт. А в някои държави този модел вдъхнови ужасяващи актове на насилие, като масовото убийство, извършено от Андерш Брайвик на норвежкия остров Утоя през юли 2011 г.

Защо стана така? Критиците на мултикултурния модел смятат, че Европа приема прекалено много имигранти, които не може да интегрира добре - това подкопава сплотеността и взаимното доверие в обществото и нанася удар върху националната идентичност. Привържениците на мултикултурния модел обаче са на мнение, че проблемът не е в етническото многообразие, а в расизма.

Истината за мултикултурния модел е доста по-сложна, а дискусиите често преминават в софистика. Зад този спор стоят социални и икономически въпроси: имиграцията, националната идентичност, разочарованието от политиката, упадъкът на работническата класа. А и различните държави прилагат различни подходи. Великобритания се опитва да осигури на етническите групи участие в политическата система. Германия насърчава имигрантите да водят самостоятелен живот, вместо да им дава гражданство. Франция отхвърля мултикултурния модел и се съсредоточава върху политиката на асимилация. Различни са и резултатите: във Великобритания се стигна до насилие; в Германия турската общност се изолира от обществото, а във Франция се изостри напрежението между държавата и северноафриканските общности. Последиците обаче навсякъде са едни и същи: разединени общества, изолирани малцинства и недоволни граждани.

Мултикултурният модел като политически инструмент не е само отговор на етническото многообразие, но и начин то да се ограничи. Това създава парадокс. Мултикултурните политики приемат като даденост това, че в обществата съществува многообразие, но и смятат, че то е само в рамките на малцинствените групи. Те се опитват да институционализират етническото многообразие, като поставят хората в т.нар. етнически и културни кутии - например мюсюлманската общност - и така определят потребностите и правата на всеки човек. Затова и подобни политики помагат за създаването на разделения, които всъщност би трябвало да се преодоляват чрез тях.



Митът за етническото многообразие



Привържениците и критиците на мултикултурния модел приемат, че масовата имиграция е променила европейското общество, като е довела до етническото многообразие. На пръв поглед това изглежда очевидно. Германия днес е втората в света най-популярна дестинация за имигрантите, след САЩ. През 2013 г. над 10 млн. души, или над 12% от населението й, са родени в чужбина. В Австрия този процент е 16; в Швеция - 15; а във Франция и Великобритания - около 12. От историческа гледна точка обаче това не изглежда толкова ясно. Обществото в Европа през ХIХ век може да изглежда хомогенно от съвременна гледна точка, но тогава не са мислели така. Вземете за пример Франция. По време на Френската революция само половината от населението на страната говори френски, а едва 12% от хората говорят правилно. Историкът Юджин Вебер обяснява, че модернизирането и обединяването на Франция в годините след революцията е травматичен и дълъг процес на културна, образователна, политическа и икономическа самоколонизация. Благодарение на тези усилия е създадена съвременната френска държава и на тях се дължи мнението, че французите (и европейците) имат превъзходство над култури, които не произхождат от Стария континент. Това засилва чувството за все още съществуващото социално и културно разделение между по-голяма част от населението в страната.

Амнезия по отношение на историята е характерна за споровете, свързани с имиграцията. Много от критиците на мултикултурния модел смятат, че съвременната имиграция към Европа е невиждана досега. В книгата си "Размишления за революцията в Европа" журналистът Кристофър Колдуел пише, че преди Втората световна война имигрантите в европейските държави са били главно от Стария континент и затова лесно са се асимилирали. "Използването на думата "имиграция", за да се опишат движенията между различните европейски държави, е почти същото като да се говори, че жител на Ню Йорк е емигрант в Калифорния", пише той. Според Колдуел имиграцията между европейските държави преди войната се различава от тази след войната, когато започват да пристигат и жители на държави извън Стария континент.



Расата е на първо място



Дискусионен остава въпросът дали съвременна Европа наистина е етнически по-многообразна в сравнение с ХIХ век. Неоспорим факт обаче е, че жителите й я приемат така. На първо място, това е свързано с начина, по който хората възприемат социалните различия. Преди век и половина обществените различия се разглеждат през призмата на социалната класа. Днес не е така, но междурасовите различия се възприемат не от гледна точка на разликата в цвета на кожата, а в класата или в социалното положение.

В последните няколко десетилетия социалната класа в Европа загуби важността си като политическа категория и показател за социално положение. В същото време социалните различия стават все по-свързани с културата. Тази тенденция се задълбочава. Господстващите в последните 200 години политически категории се заличават; старите различия между леви и десни губят значението си. Икономическото и политическото отслабване на работническата класа води до упадък на трудовите организации и колективните идеологии. Пазарът се разширява и стига до почти всеки ъгъл на социалния живот. Институциите, които традиционно обединяват хората - от профсъюзите до църквата - почти изчезват от обществения живот.

В резултат на това европейците започват да възприемат себе си и мястото си в обществото по различен начин. Все по-често определят социалната солидарност не от политическа гледна точка, а според своята националност, култура и вяра. Не се интересуват толкова от това какво общество искат да създадат, а от общността, към която принадлежат. Тези две неща са тясно свързани и трябва да се вземе под внимание значението им за социалната идентичност. Със стесняването на идеологическия спектър и унищожаването на механизмите за промяна идеологическата политика отстъпва място на политиката на идентичността. На фона на това европейците започват да мислят, че в родните им страни се е появило необичайно, дори недопустимо, етническо многообразие - и се чудят как да реагират.



Разделение и неравенство



Различни са пътищата, по които Германия и Великобритания стигат до мултикултурния модел, въпреки че тръгват от една и съща отправна точка. Като много други държави в Западна Европа, Германия е изправена пред огромен недостиг на работна ръка в годините след Втората световна война и активно наема чужденци. Новите работници не идват от бивши колонии, както е във Великобритания, а от държави от Средиземноморието - първо от Гърция, Италия и Испания, а след това и от Турция. Те не пристигат като имигранти или като потенциални нови граждани, а като т.нар. гастарбайтери, като се смята, че ще се върнат в родните си страни, когато германската икономика вече не се нуждае от услугите им.

С течение на времето гастарбайтерите, огромна част от тях турци, от временна необходимост се превръщат в постоянна. Това се дължи на факта, че страната продължава да зависи от труда им, а имигрантите, в по-голяма степен децата им, приемат Германия като своя родина. Берлин обаче продължава да се отнася към тях като към чужденци и отказва да им даде гражданство. Днес в страната живеят около 3 млн. турци, като едва 800 000 от тях са успели да получат гражданство.

Вместо да възприемат имигрантите като равни, германските политици предпочитат да разрешат т.нар. турски проблем чрез мултикултурната политика. През 80-те години на ХХ век правителството насърчава турските имигранти да съхраняват културата, езика и начина си на живот. Целта на тази политика не е стремеж към етническото многообразие, а да се избегне въпросът как да се създаде обща култура за всички. Основният резултат е появата на паралелни общности.

Първото поколение имигранти имат светски разбирания, а тези, които са религиозни, много рядко са крайни. Сега почти една трета от възрастните турци в Германия редовно посещават джамия - доста по-висок процент от турските общности в други държави в Западна Европа и дори в много части на Турция. Първото поколение туркини в Германия почти никога не покриват главите си; сега обаче много от дъщерите им носят забрадки. Много от турците не си правят труда да научат немски език, тъй като не се полагат усилия за приобщаването им към германското общество.

Подобна мултикултурна политика, която създава безразличие на турците към германското общество, увеличава антагонизма на германците срещу турската култура. Обществените представи за това какво означава да си германски гражданин се формират до известна степен в противоречие с ценностите и вярванията на отхвърлената имигрантска общност. Проучване от 2011 г., осъществено от френската компания Ifop, показва, че 40% от германците възприемат присъствието на ислямски общности като "заплаха" за националната си идентичност.



Да избягаш от отговорност



Както във Великобритания, така и в Германия властите предпочитат да си затворят очите пред сложния характер на идентичността. Тя е продукт на личните и обществените взаимоотношенията и затова непрекъснато се променя.

Да вземем за пример идентичността на мюсюлманите. В европейските държави днес много се говори за т.нар. мюсюлманска общност - техните възгледи, потребности и стремежи. Идеята за подобна общност е съвсем нова. До края на 80-те години повечето от мюсюлманите имигранти в Европа изобщо не се замислят по този въпрос. И това не се дължи на факта, че те са малко на брой. През 80-те години във Франция, Германия и Великобритания вече има големи и добре уредени имигрантски общности от южноазиатци, северноафриканци и турци.

Груповата идентичност не е вродена - тя се създава в резултат на социалното взаимодействие. Чрез осигуряването на финансови и политически ресурси за етнически организации правителствата осигуряват автентичност на определени етнически групи, а други лишават от това.

Целта на мултикултурната политика е да изгражда мостове между държавата и малцинствените общности, като използва за посредници определени организации и нейните лидери. Вместо да се обръщат към мюсюлманите и другите малцинства като към граждани, политиците смятат, че на първо място те са истински лоялни към вярата или етническата си общност. Така правителствата прехвърлят политическата отговорност към малцинствените лидери.



Да се асимилираме!



Политиката на асимилация, която води Франция като цяло, се смята за напълно противоположна на мултикултурната политика, отхвърляна от френските политици. За разлика от останалата част от Европа те настояват, че Франция се отнася към всеки човек като към гражданин, а не като към член на определена расова, етническа или културна група. Франция, подобно на Германия и Великобритания, е толкова разделена в социално отношение.

Проблеми, свързани с френската социална политика и с разделението в страната, ясно се откроиха в Париж през януари, когато ислямисти застреляха 12 души в редакцията на сатиричното издание "Шарли ебдо" и 4-ма души в кашерен супермаркет. Френски политици дълго време смятаха, че мултикултурната политика е отговорна за отглеждането на местни джихадисти във Великобритания. Сега те трябва да отговорят на въпроса защо терористи са отгледани и във Франция, която води политика на асимилация.

Във Франция има 5 млн. мюсюлмани и се предполага, че това е най-голямата мюсюлманска общност в Западна Европа. Всъщност хората във Франция със северноафрикански произход, които спадат към тази група, никога не се смятани за отделна общност, още по-малко за религиозна. Имигрантите от Северна Африка в голямата си част са светски и дори често са враждебно настроени към религията. Доклад от 2006 г. на института "Пю" показа, че 42% от мюсюлманите във Франция на първо място определят себе си като французи - повече отколкото в Германия, Испания или Великобритания. В последните години се увеличава броят на хората, които са привлечени от исляма. Според проучване от 2011 г. на Ifop дори и днес едва 40% се определят като мюсюлмани, спазващи строго религията, а само 25% присъстват на петъчните молитви.

Северноафриканците във Франция често се описват като имигранти. А мнозинството от тях са второ поколение френски граждани, родени във Франция. Не е случайно, че етикети като "мюсюлманин" и "имигрант" се лепят на френските граждани със северноафрикански произход. Това е начин, по който държавата показва на тези граждани, че всъщност не са част от френската нация. Във Великобритания мултикултурната политика е потвърждение за по-разделеното общество и провокира този процес. Парадоксално, но във Франция политиката на асимилация доведе до същите резултати.

Мултикултурната политика и тази на асимилация са два различни отговора на един и същ проблем: разделянето на обществото. Ефектът и от двете е задълбочаването на проблемите. Време е да се сложи край на все по-безрезултатните спорове между двата подхода. Идеалната политика би била да се възприеме съвременното етническо многообразие, а отношението към всички да е като към граждани. На практика обаче европейските държави правят обратното. Те въвеждат мултикултурна политика, при която общностите са натикани в кутии, и политика на асимилация, при която се създава дистанция между малцинствата и обществото.

Европа трябва да преоткрие смисъла на универсалните ценности - нещо, което либералите на Стария континент сериозно изоставиха, макар и по различен начин...



(Със значителни съкращения)