|
| *** |
- А, прибра се - погледна ме тя, след което победоносно качи краката си на масата.
- Врабченце - насила се усмихнах аз, - нали се бяхме разбрали да ми освободиш телевизора за днес, че има мач...
- Да, но животът не винаги е това, което планираме, нали? - изказа мъдрост жена ми. - Затова сега ще си гледам сериал.
Алармената система, с която е оборудван всеки женен мъж, запищя в главата ми - жена ми беше влязла с взлом в личното ми пространство, но по-лошото беше, че усещах как цялата работа има някаква по-възвишена цел. Въздъхнах и влязох в кухнята, само за да видя всичката си бира извадена от хладилника.
- Бирата ти е топла - извика жена ми, - защото я извадих от хладилника, вече не помня причината, май нямаше... Плюс това не съм готвила нищо.
Нещата загрубяваха. Дишай дълбоко, казах си, и просто изчакай развръзката. По принцип нормалните хора си казват директно какво искат, жена ми обаче не беше от тях - при нея всичко трябваше да става по сценарий, бавно и мъчително, като в корейски любовен мюзикъл без субтитри.
- Нищо, патьо - реших да дам своята лепта към сценария и аз, - ти си гледай сериала, а аз ще си направя сандвич.
Това не й се хареса - изглежда искаше още с влизането да направя скандал, но аз упорствах. Чух я как измърмори, после дотича в кухнята и ядно ме загледа как си правя сандвича. Нямаше търпение да се скараме, виждах го в очите й.
- Между другото - каза уж ей така тя, - чухме се с мама и познай какво, сигурно по време на отпуската ти ще ни дойде на гости...
А, мама! Вадим тежката артилерия, значи! Знаех, че това беше последният й коз, но тъй като нещата можеха да се объркат отведнъж и майка й наистина да вземе да се появи, реших да капитулирам, пък да видим.
- Защо ме тормозиш!? - повиших тон аз, само и само да й угодя.
Жена ми светкавично плесна вестник на масата.
- Агенцията по храните искала такса "спокойствие" от търговец - прочетох там, където ми сочеше тя. - И какво общо има това с нас?
- Аз също искам такса "спокойствие" - обяви жена ми.
- Как така? - не разбрах.
- Ей така! Искаш да ти е спокойно, като се прибереш вкъщи, нали? Бирата да е в хладилника, телевизорът да е свободен, мама да не е тука...
- Естествено, че искам!
- Щом искаш, ще си плащаш такса "спокойствие" като нормалните хора в тая страна - отсече жена ми - По сто лева на месец.
Поне не беше алчна като тия от агенцията.
- Ма, гълъбче, аз нали така и така си те издържам?
- Това няма общо. Да ме издържаш е задължително - както са задължителни данъците, с които издържаме тия от Агенцията по храните... А другата такса е за спокойствие, тя е на добра воля - както, примерно, ще е на добра воля да те оставям да си гледаш мачовете и да не ти водя мама вкъщи.
Добре, замислих се аз, на война като на война!
- Лемурче, а ти видя ли какво стана с директора на тая агенция? Бойко го хвана срам от него и го уволни. Ти искаш ли Бойко да го е срам от тебе? Ако искаш - няма проблем, доведи майка си тука и ме цакай с топла бира! Но не забравяй, че Бойко те гледа и се срамува от тебе!
Жена ми мълчеше. Искаше Бойко да я гледа, но не и да е разочарован от нея. С наведена глава тя отиде до хладилника и мълчаливо започна да вкарва бутилките бира в хладилника. А аз се замислих, че за първи път в живота си ползвам реална помощ от политик. Индиректно, естествено.
