|
| На 27 февруари 1953 г. германската делегация подписва споразумението за редукция на дълга и за разумни условия за плащането му. Днес затъналите държави не могат да разчитат на подобни кредитори. |
Германия излезе от Втората световна война с дългове, произтичащи още от Първата световна война - репарациите, наложени на страната след Версайската мирна конференция през 1919 г. Мнозина, сред които и Джон Мейнард Кейнс, твърдяха, че тези неплатими дългове и икономическата политика, до която доведоха, на практика допринасят за възхода на нацизма и за Втората световна война.
През 1953 г. Германия е натрупала и дългове по възстановителните заеми, теглени веднага след края на Втората световна война. Нейни кредитори са Гърция и Испания, Пакистан, Египет, САЩ, Великобритания и Франция. Дълговете на Германия са доста под нивата на Гърция, Ирландия, Португалия и Испания днес и са представлявали около четвърт от националния й доход. Но дори и на това равнище е имало сериозни опасения, че плащанията по дълговете ще изчерпат ценните валутни печалби и ще застрашат възстановяването.
Нуждаейки се от силна Западна Германия като контрапункт на комунизма, кредиторите се събраха в Лондон и показаха, че разбират как могат да помогнат на страна, която искат да се възстанови от опустошението. Показаха и разбиране, че дългът никога не може да се разглежда единствено като отговорност на кредитополучателя. Страни като Гърция с желание участваха в споразумението за създаване на стабилна и просперираща Западна Европа въпреки военните престъпления, които германските окупатори са извършили няколко години по-рано.
Отписването на дълга на Германия стана бързо, преди настъпването на истинска криза. Бе й дадена възможност да редуцира 50% от дълга си. Сделката покриваше всички дължими суми, включително и към частния сектор, дори към частни лица. Засягаше и всички кредитори. На никого не бе позволено да се въздържи и да извлече по-голяма полза от останалите. Всички проблеми трябваше да се решават чрез преговори между равни, а не чрез санкции или налагане на недемократични политики.
Вероятно най-иновативната характеристика на лондонското споразумение бе клаузата, според която Западна Германия трябва да изплаща дължимото само от търговския си излишък и плащанията се ограничават до 3% от приходите й от износ всяка година. Това означаваше, че кредиторите трябваше да купуват западногермански стоки, за да си получават вноските по заемите. Означаваше още, че Западна Германия ще връща дължимото само от реални печалби, без да прибягва до нови заеми. И че германските кредитори имат интерес от съживяването и разрастването на икономиката на страната.
След лондонското споразумение Западна Германия се превърна в "икономическо чудо", реши проблема си с дълга и години наред постигаше икономически растеж. И беше логично лекарството, давано с неохота на силно задлъжнелите страни през последните 30 г., да е същото. Но не стана така. Практиката от началото на 70-те г. е да се помага на закъсалите чрез даване на нови заеми, като се притискат правителствата да затягат коланите и да правят "по-пазарна" либерализацията на свободните пазари. В резултат на това от Латинска Америка и Африка през 70-те, Гърция през 90-те, Испания и Ирландия днес, бедността и неравенството се увеличават. В Африка през 70-те и 80-те хората, живеещи в крайна бедност, се увеличават със 125 млн. души, докато икономиката се свива. В Гърция днес икономиката се сви с повече от 20%, докато всеки втори млад човек е безработен. И в двата случая дългът расте като балон.
Приоритетът на задлъжнялото правителство днес е да върне дълговете си, независимо каква сума от бюджета представляват тези плащания. За разлика от 3-процентното ограничение за плащанията по германския дълг, днес МВФ и Световната банка приемат дългови плащания в обем, равен на 15-20% от приходите от износа, като "устойчиви" за бедните страни. Плащанията по външния дълг на гръцкото правителство са около 30% от износа!
Днес, когато дългът се "преструктурира", това засяга само част от всички дългове и само кредиторите, които желаят да участват. През 2012 г. само частните кредитори на Гърция намалиха дълга й. Днес стратегията е задлъжнялата страна да понесе сама бремето и да направи икономиката си конкурентна чрез масова безработица и орязване на заплатите. Което е почти невъзможно.
Сделката за германския дълг бе ключов елемент във възстановяването от опустошението на Втората световна война. В Европа днес дългът буквално разкъсва обществената структура. Извън Европа силно задлъжнелите страни все още се лекуват с мерки за затягане на коланите и "преструктуриране". Пакистан, Филипините, Салвадор и Ямайка харчат между 10 и 20% от приходите от износа за покриване на външния дълг и тези плащания не включват покриване на дължимото към частния сектор.
Ако нямахме пример как трябва да се решава справедливо дългова криза, вероятно бихме приели политиката на европейските лидери като правилна. Но имаме положителния пример на Германия отпреди 60 г. и ужасяващия пример на латиноамериканската дългова криза отпреди 30 г. Затова действията на европейските лидери са направо престъпни.
