През последните 15 години обсъжданията, статиите и неформалните разговори по темата за качеството на висшето образование у нас са толкова многобройни, че очевидно има едно общо безпокойство, че качеството е застрашено.

Като причини най-често се посочват недостатъчното финансиране, големият брой на висшите училища у нас, заниженият контрол, неефективното управление, ниското ниво на завършващите средно образование, масовизацията на висшето образование, която в съчетание с демографската криза допуска всеки зрелостник да бъде приет за студент и т.н.

Университетите също не са в добро положение. Намалелият брой на децата и възможностите за следване в чужбина ги оставят без студенти, а оттам - и с недостатъчна субсидия. Самата система на финансиране според броя на студентите ги принуждава да занижават критериите за прием и



да разкриват атрактивни специалности,



дори да не са характерни за профила на висшето училище и следователно да не осигуряват високо качество поради липса на опит и капацитет. Така традиционният профил на много висши училища се разми и е обичайно да открием факултети и катедри по право, икономика или филология в технически университет.

Действащият закон допуска наименованието университет и за типични специализирани висши училища, вследствие на което почти не остана висше училище, което да не се назовава "университет". Това е в разрез с традиционното определение на университета, свързано с широкия профил на предлаганите специалности в повечето области на знанието.

През 2004 г. беше направен опит проблемът за качеството да се реши чрез подобряване на механизмите за оценяване и акредитация и чрез въвеждане на изискването за вътрешноуниверситетски системи за качество.

Необходимостта от провеждане и на институционална, и на програмна акредитация отдавна е обект на дискусии. За висшите училища, особено за тези с повече професионални направления, това положение означава да са в постоянна акредитация, което е свързано с голяма заетост на административния персонал и на преподавателите, както и със сериозни финансови средства. За Националната агенция за оценяване и акредитация двата вида акредитация означават постоянен недостиг на капацитет и затруднения с изпълнението на законовите срокове.

Правени са предложения институционалната или програмната акредитация просто да отпаднат. Обединяването им изглежда по-оправдано от запазването само на единия вид акредитация, но има разногласия по въпроса, ако двете оценки се обединят, коя от двете да има по-голяма тежест. Това означава също да се вземат предвид множество детайли, някои от които трудно предвидими. Един от тях е свързан с евентуалното разминаване във времето на срока на институционалната и на програмната акредитация, което е неминуемо, защото срокът на акредитация за всяко от отделните професионални направления зависи от оценката му и при висши училища с 20, или дори 25 професионални направления ще настане хаос.

Следващият проблем са вътрешноуниверситетските системи за качество. Висшите училища



изпълниха формално изискването



на закона от 2004 г. да ги създадат, както бяха формално въведени разделянето на петгодишното висше образование на бакалавърска и магистърска степен и европейската система за натрупване и трансфер на кредити. Единственото изключение са процедурите за разработване, приемане и изменение на учебни планове и програми, които работят реално почти навсякъде.

През последните години беше разработена рейтингова система на висшите училища у нас. Много висши училища оспориха определени индикатори, данни и съотношения. Положително е обаче, че е избегнато изкушението да се направят класации на цели висши училища и вместо това в рейтинговата система се сравняват професионални направления. Правилно решение на създателите на рейтинговата система е да не налагат готови класации. Потребителят има възможност да си изготви и собствена класация чрез подбор на индикаторите, от които се интересува той.

За дългосрочно решаване на тези проблеми в началото на годината Народното събрание прие стратегия за развитие на висшето образование за периода 2014-2020 г. и план за действие към нея. Двата документа са плод на усилията на три поредни правителства и въпреки че са далеч от съвършенството, предлагат някои мерки, които могат да променят цялата система на висшето образование у нас.

Основните предложения са свързани с най-ключовия инструмент - модела на финансиране. През годините бяха предлагани различни подходи за модернизиране на модела на финансиране - обвързване на част от финансирането с резултати от външно оценяване на студентите на изхода (въвеждане на общ за всички висши училища държавен изпит по професионални направления); ваучерно финансиране (при което студентите са носители на субсидията); определяне на броя на студентите (а оттам и размера на държавното финансиране) по професионални направления общо за цялата система, а не за всяко висше училище поотделно (което означава, че няма да се гарантират студенти за всички университети, които поддържат това направление); диференциране на финансирането на висшите училища според различни критерии и др.

Ако броят на студентите е единственият критерий,



системата стимулира университетите



да увеличават броя на студентите, а не да повишават качеството на образованието. Законът за висше образование съдържа изискване субсидията за издръжка да се определя не само въз основа на броя на приетите студенти и докторанти, а и въз основа на качеството на образованието, но допреди 4 г. това изискване не се изпълняваше, а през последните години се изпълнява с бонуси, които са пренебрежимо малки като процент от цялата субсидия.

Така продължаваме да стимулираме не качественото образование, а евтиното. Ако едно висше училище знае, че една добра библиотека струва милиони, а публикационната активност на преподавателите изисква усилия, защо трябва да прави тези разходи и да полага тези усилия, ако те не се възнаграждават? Така сегашната система парадоксално стимулира поддържането на ниско качество на образованието, не на високо.

Затова и стратегията, а сега и законопроектът на Министерския съвет предлагат да се въведе сериозно диференциране на финансирането според качеството на образованието във всяко професионално направление, като реализация на завършилите студенти, средна начална заплата, с която започват работа и т.н.

Такова диференциране ще доведе до увеличаване на субсидията за добрите висши училища, запазване за тези по средата и до намаляване или дори прекратяване на финансирането на най-слабите. Това ще се отрази не толкова на цели висши училища, колкото на отделни професионални направления в тях. Няма да се случи нищо апокалиптично, ако в някое техническо висше училище се закрие специалността "Право" или "Бизнес администрация". Така просто висшите училища с ясно очертан профил ще престанат да се разпростират в



нови примамливи и непознати области



и ще се съсредоточат в това да станат най-добри в областта, в която това е възможно. Финансирането според качеството и реализацията е най-ефективният механизъм за насочване на усилията на всички участници в системата към даване на качествено обучение.

Качеството на обучението е в пряка зависимост от нивото на научноизследователската работа, защото във висшите училища със силна наука преподавателите преподават постигнатото от самите тях, а не препредават чужди знания, а студентите и докторантите се включват активно в научните изследвания. Затова и стратегията, и законопроектът предлагат стимулиране на изследователската дейност. Най-важната мярка е диференциране на финансирането и за наука според постигнатите резултати - брой публикации и цитати и т.н. Тя не само ще стимулира публикационната активност, но и ще я насочи към реферирани и индексирани научни списания и списания с импакт фактор. Това ще е полезно за развитието на природните науки и още по-полезно за обществените и хуманитарните, които в продължение на седем десетилетия бяха принудени да се самозатварят и изолират от световния научен обмен по идеологически и икономически причини.

Предложеният модел на финансиране е сред най-големите постижения на стратегията, защото финансирането според качеството на образованието и реализацията на завършилите е най-ефективният механизъм за оздравяването на цялата система. Във всяко направление най-слабите ще отпаднат (това вероятно ще се окажат новосъздадените специалности в нетипични за висшето училище направления), а всички останали ще имат сериозен стимул да поддържат и повишават качеството на образованието. Остава да видим дали Народното събрание ще прояви нужната воля за такава цялостна промяна на системата.

---

Авторът е зам.-ректор на СУ по учебната дейност.