Снощи животът следваше своя ход - слънцето залезе, Иванов открадна крушката от мазето, аз отидох при комшията, понесъл голям, узрял домат. Отвори ми комшийката, но наместо да изръмжи под мустак традиционното "Пак ли ти?", тя изхлипа:

- Моят се побърка!

Сърцето ми се свлече в петите, като пътем ме изрита с всичка сила в стомаха.

- Ракията?! - успях да изкашлям.

- Не я и поглежда! - осведоми ме тя и започна тихо да вие.

Поолекна ми, но разбрах - положението е много сериозно. Набутах я в коридора, тласкайки я за ханша, като че е буксуваща бетонобъркачка. След секунди комшийката се поокопити, прекръсти се и отвори вратата на банята. Надникнах вътре.

Комшията седеше по гащи в пясъка на котешката тоалетна, с пластмасови очила с жълта рамка и едно розово очило, останали от детето. През отверстието на липсващото съседно очило гледаше щастливо око, лишено от разум и гражданско самосъзнание.

Дръпнах се обратно.

- Ще трябва да вляза - казах. - Сам.

Комшийката ме погледна сякаш съм крило за народа. Подадох й домата:

- Ако не изляза, предай го на детето ми.

Тя кимна и заплака като по учебник по история. Стиснах зъби и влязох в банята. Комшията не ми обърна внимание, само като минах между него и лампата, замаха с ръка:

- Хайде, моля ви се, някои тука се опитваме да събираме тен!

Взех кърпата от кукичката, постлах я на плочките и седнах. Прокашлях се и заговорих. Започнах с това как се вари лютеница на открит огън, проследих стъпка по стъпка кръговрата на ракията в природата, като особено прецизно се спрях на т.нар. вулгарен материализъм ("мозък - мисъл, казан - препек"). Комшията с нищо не даваше вид, че ме слуша, но след час и половина говорене се размърда. Продължих с удвоени сили да излагам основните чалъми как се пипват електромер и водомер така, че да показват правилно. Половин час по-късно моят човек стана, смъкна капака на клозетната чиния и седна. Преминах на преките и косвени доказателства, че са изнесли държавата. След още час комшията свали детските слънчеви очила и пожела ракия. Отдъхнах си.

Преместихме се на масата в кухнята. Комшията се облече официално - с риза и долнище на анцуг, зареса се с вода. Жена му сложи пред нас домата, нарязан с лук, малко оцет и много зехтин. Появи се и старовремско шише от олио, пълно с мармаладовица, част от която веднага премина в чашите ни.

- Наздраве! - казахме си с комшията, отпихме и в мига, в който замезихме, планетите в Слънчевата система се подредиха като за хоро и на земята имаше всички условия за вечен мир и окончателно премахване на бедността и глобите за усвояване на балкони посредством остъкляване.

- Кажи сега, комши, защо ги правиш тия работи? - попитах изнурено.

Той отвърна малко нещо позасрамен, малко нещо като нов:

- Четох вестници, гледах новините.

- Говорили сме по въпроса - вдигнах показалец.

Комшията вироглаво завъртя глава:

- Най-чистото място в тази държава е тоалетната на нашата котка!

- Котките са много чисти животни - кимнах. - Което е пряко доказателство на Дарвиновата теория, че не сме произлезли от тях.

- Хубаво ми беше там... - промълви той и в следващия момент безумието нахлу в очите му без да се събува.

- Наздраве! - извиках казармено и той пак стана себе си.

- Опържи му нещо на този човек, не виждаш ли, че страда! - подвикнах на жена му.

До малките часове с комшията разработихме детайлен план за масово плажуване в тоалетната на котката му, като бяхме единодушни, че който плати за комплект шезлонг, чадър и шалте, ще получи бонус усмивка от комшийката. Котката ни гледаше зверски.