Колкото несправедливо, толкова и напълно сигурно е, че само незначителна част от военните престъпления в човешката история са получавали възмездие. Вярно е, че и друг път тук ни е занимавал въпросът за възмездието, при това най-често - неговото отсъствие. Не е справедливо наистина, но така върви светът от край време и не съм сигурен, че човечеството скоро ще намери сили да промени това. Най-вероятно - не, защото, например, все по-често ни управляват нискочели, злобни, жестоки, алчни, дори болни или даже криминални типове, а и доказани идиоти понякога. Но въпреки това всеки от нас продължава да води на първо място съдбоносната си лична битка за по-обширна къща, за по-лъскаво возило, за по-дълъг салам с повече консерванти, ако може, за по-права краставица и за по-висок надгробен паметник в края на краищата. За какво ни е на нас някаква историческа справедливост, нито се яде, нито се пие . . .

* * *

Историческите събития в Япония, свързани с единственото засега военно приложение на ядрено оръжие - в Хирошима и в Нагасаки между 6 и 9 август 1945 г., са повече от добре познати. Сутринта на 6 август в Хирошима американският бомбардировач В-29 пуска над Хирошима атомна бомба, чиято мощност е равностойна на 13 до 18 килотона тротил. В епицентъра на взрива (личи добре на снимката в средата - вж. Изображението) температурата надхвърля 6000 градуса. Пак там са разрушени напълно, до основи, повече от 60 хил. сгради. Макар и в развалини оцеляват само 11 от сградите в епицентъра на взрива. За няколко минути 90 % от хората, намиращи се на до 800 м. от епицентъра, са вече загинали, повечето мигновено, без да усетят болка. Останалите, както и по-голямата част от другите още 10 % умират в ужасяващи мъки, някои от тях в продължение на години, от раните, от изгарянията и/или от радиацията, включително и поради отсъствието на медицински познания за преодоляване на последствията от приложението на атомни бомби.

До края на август 2013 г. жертви на американските атомни бомбардировки над Япония стават 286 818 души в Хирошима и 162 083 души в Нагасаки по официални данни на японските медицински власти, които водят строга отчетност на заболелите и на загиналите пряко в резултат на двете атомни бомбардировки. Значителна част от загиналите са деца на училищна възраст, които са отивали на училище или вече са били там поради наситеността на централните части на двата японски града с учебни заведения. Също значителна е частта на децата, родени от майки преживели атомните бомбардировки, но родени с малформации.

* * *

Особено показателно би трябвало да е отношението на съвременниците към тези събития. В първите дни след атомните бомбардировки в Япония е забранено обнародването на снимки на жертвите (вж. Извори), очевидно за да не се срива бойният дух на японската войска при вида на ужасяващите наранявания. Но и по-сетне, чак до началото на 80-те години на миналия век, пак в Япония, не е твърде прието да се разисква темата, очевидно поради продължаващата и днес фактическа окупация на страната от американската войска. В същото време ще е добре да се припомни, че част от вестниците по света с възторг отбелязват американските атомни бомбардировки, най-вероятно защото самата същност на атомното оръжие и последствията от използването му са все още неизвестни. На 7 август 1945 г. английският "Дейли експрес" излиза с голямо развълнувано заглавие през цялата своя първа страница точно под главата на вестника "Бомбата, която промени света". Ще трябва да ни е простено заимстването и променянето на заглавието тук - нямаше как да споделим възхищението на "Дейли експрес" от бомбардировката, макар светът наистина да бе променен до неузнаваемост именно на 6 август 1945 г. Променен наистина, но не за добро, вече точно 70 години човечеството живее в условията на ужас от случайното или умишлено използване на натрупаните запаси от ядрено оръжие, които хилядократно надхвърлят мощността на бомбите, хвърлени над Хирошима и Нагасаки. И засега краят на това състояние на света не се вижда.

* * *

Въпреки продължаващата вече почти 70 години дискусия за военната целесъобразност от използването на атомните бомби от американската авиация в Хирошима и Нагасаки, вероятно за всеки човек в нормално психическо здраве е ясно, че използването на това ужасяващо оръжие в началото на август 1945 г. няма нищо общо с военните потребности, изходът от Втората световна война е вече съвсем ясен, особено след капитулацията на Германия на 9 май същата година.

Наистина, САЩ имат три важни основания да употребят атомно оръжие, но нито едно от тях не е продиктувано от чисто военни нужди, та за това е много трудно тези основания да бъдат подредени някак. Предвид собствените им егоистични интереси на бъдеща световна свръхсила, САЩ извършват атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки, подготвяйки собственото си военно превъзходство в бъдещия следвоенен свят. Това е, друго няма.

Все пак, вероятно, най-важното сред тези основание е технологичното изпитание в бойни условия на атомните бомби, както и на последствията от приложението им.

На второ място, вероятно, трябва да бъде поставено политическата и военната нужда да не бъде допуснато завземането на о. Хокайдо от съветски войски. Това, разбира се, би било крайно неблагоприятно за задокеанските строители на следвоенния свят. Разколът сред съюзниците вече е факт на практика. Трудните двумесечни преговори по създаването на Организацията на обединените нации (25 април-26 юни 1945 г.), преминават в непрекъснати скандали (по спомените на Андрей Громико), и показват ясно, че краят на съюзничеството на коалицията-победителка във Втората световна война, е много близо. На конференцията в Потсдам (17 юли-2 август 1945 г.) Сталин е предупреден за скорошното използване на новото оръжие, но той си дава вид на неразбрал същността на съобщението. Същата вечер Йосиф Висарионович предупреждава съветското военно ръководство, че работата по създаването на съветско атомно оръжие трябва начаса да бъде ускорена. Краят на военното и политическото единение на съюзниците-победители във Втората световна война е вече съвсем близо всъщност.

Последното важно основание САЩ да използват атомни бомби срещу Япония е желанието да ускорят края на войната за сметка на над 450 хил. жертви сред граждансконо население на Япония, огромната част от които - деца. Впрочем тоталните бомбардировки на големи противникови градове, при което смъртността сред гражданското население е огромна, са са характерни за англо-американската част от антихитлеристката коалиция още от началото на Втората световна война, включително и срещу България, както добре знаем.



(следва)



Извори



"[На 6 август 1945 г. сутринта] закусих и се готвех да отида във вестника . . . Изведнъж проблесна [нещо като] светкавица, но не чух звук, светът около мен сякаш бе обгърнат от ярка бяла светлина. Заслепен бях за миг . . . Веднага след това чух взрива [чийто епицентър е на 2, 7 км от автора на спомените]. Бях гол до кръста и той бе толкова силен, че сякаш стотици игли се забиха в мен. Взривната вълна бе пробила огромни отвори в стените на първия и втория етаж [в сградата, в която живеех] . . . Извадих фотоапарата . . . изпод купчина отломки и се облякох . . .

Около 40 минути след взрива [т. е. малко преди 9 ч.], пред сградата на полицейския участък в района Сенда [в Хирошима], разположен в близост до западния край на моста Миюки, полицаите се опитваха да окажат първа медицинска помощ като обработваха раните и изгарянията [на ранените], но количеството на пострадалите неумолимо растеше. Реших, че трябва да снимам това и вече бях приготвил камерата [си], но картината, която видях през обектива беше ужасяваща. Сред стотиците ранени, обгорени до такава степен, че беше трудно да се каже мъже ли са това или жени, лежаха деца, които крещяха "Горещо [е]! Горещо [е]!", и изранени плачещи пеленачета, лежащи до майките си, които бяха вече мъртви или умираха от получените рани. Опитах се да се взема в ръце, убеждавайки себе си, че това е работата ми, моят дълг, дори и някой да си помисли, че съм безсърдечен или бездушен. В края на краищата натиснах копчето [за снимане на фотоапарата], и когато [цялата тази] картина се показа отново пред очите ми, тя беше помътнена и размазана от сълзите ми . . .

В тези дни [след атомната бомбардировка] не ни бе позволено да публикуваме снимки на жертвите във вестника . . . [На мястото на взрива] имаше и други фотографи [освен мен], но фактът, че нито един от тях не беше в състояние да снима [освен мен] показва всъщност целия ужас на това събитие."



(Из спомените на фотокореспондента Йошито Мацушиге (1913-2005) - автор на единствените 5 документални снимки, направени веднага след атомната бомбардировка над Хирошима; в. Hiroshima Tokuho, 6 август 1980 г.)