Много загинаха при най-трагични обстоятелства. Други изчезнаха безследно при не по-малко трагични обстоятелства. Леле, мале, що фамилии се зачерниха - изобщо не е за разправяне. За загиналите се знае само, че са си отишли най-геройски от този свят в резултат я на бомбена експлозия, я по време на пожар. За безследно изчезналите обаче и това не се знае. Никой не може да им хване дирите на тях - не е ясно живи ли са, здрави ли са...

Вече почти няма непропищяла къща, но така е, като от всяка къща излиза автомобил!

За едни той е лукс, за други необходимост, но всеки милее ли, милее и тръпне ли, тръпне за своичкия. Защото автомобилът си е нещо като член на фамилията, а понякога и много повече.

"Когато дъщеря ми изчезна в чужбина - скубе си с две ръце косите един, - в края на краищата получих писмо от нея. А когато изчезна автомобилът ми - нищо, абсолютно нищо. Пък много добре знам, че е някъде из бившия Съветски съюз..."

"Аз даже с жена си толкова такова... не съм лежал - жалва се на пресекулки друг, - колкото съм такова... лежал под колата си..."

Тези наистина трогателни примери сами по себе си показват какво му е в душата на българина, когато го лишат от най-скъпото му.

В хрониките постоянно четем за взривени автомобили, за опожарени, за безследно изчезнали. И нищо не може да се направи. Органите на реда са безсилни.

Но може би все пак по някакъв начин трябва да почетем паметта им. Защо да не определим един ден, който да бъде Ден на загиналите и безследно изчезнали автомобили?

Нека на този паметен ден в цялата страна за няколко минути да засвирят всички клаксони, да нададат вой всички алармени системи! Знам, че няма да има кой знае каква полза, но все пак е въпрос на почит, а и повод за размишление...

Макар че - както вика един силов представител, вече костюмиран бизнесмен - и на държавата да турят алармена система, пак ще я краднеме!