Случката е дребна и някак битова, но в нея се проявява битийна необходимост - почти като напомнящ тътен под политкоректното пелтечене, тутканията около Дъблински регламенти и разпадащата се общоевропейска политика по т. нар. бежански въпрос.

Става дума за едно софийско шествие и последвалото го битово произшествие, както го определи полицията.

Шествието тръгна рехаво от Женския пазар току при павилиона на Lafka, където тридесетина души стояха зад плакатен лозунг #Europa says: Welcome! Те отвръщаха с "Нацисти, фашисти!" на подвикванията "Предатели, педали!", отправяни от още по-рехава група при отсрещната реклама. Пак на Lafka. За да не се бърка с продуктово позициониране, пък и от самовнушена чистоплътност покрай спомените за #Кой?, медиите спестиха това начало. Шествието се представи бегло и от места, където изглеждаше малко по-голямо от групата на съпровождащите го репортери и полицаи. Разбира се, не се пропусна да се отбележи, че и в София става това, което същия ден и час станало в други европейски столици и градове. Там обаче и "гостоприемните", и "ксенофобите" бяха значително повече, като срещу сърцераздирателните снимки на бежанци се издигаха факли и национални знамена. И кръстове. Това бе спестено на българската публика по изпитания метод на отговорните информационни емисии да пропускат това, което става по света, защото тук то не е позволено от "началниците" и е добре да се снишим, та да не се излагаме пред тях.

По-обстойно и с присъщите гърчове на другия ден се представи убийството на сирийски имигрант от негови сънародници, станало малко по-надолу. Стремежът към автентичност удържаше камерите към кървавите петна по улиците, чиито имена "Цар Симеон" и "Княз Борис Първи" от доста време нямат много общо с установения по тях бит, дух и дъх на Ориент и халал. Може би поради това, пък и да не се нагнетява напрежение, реакцията на "компетентните органи" беше бърза - причините за убийството се оказаха "битови" с прибавката, че вероятно е свада за жена или неуредени сметки между трафиканти. С това нещата с гостоприемството приключиха, сменени с репортажи от наши и чужди граници. Сред преобладаващите досега картини на бежански потоци, водени от бащи с деца на рамене, все повече взеха да се явяват яки мъже с прикрити лица, хвърлящи камъни срещу пазителите на граници, за да извоюват правото на убежище.

Това софийско съвпадение по място и в късо време на заявено гостоприемство с последвала битово-кървава разправа между "гостите" лесно може да стане пример за онагледяване на очакванията, които се споделят от множеството европейци покрай неспиращия бежански поток. Не е само страх от кланета и атентати; в тоя страх има дори някакво възпитано от медиите воайорско удоволствие, че опасността ще те отмине, докато гледаш репортажи от унгаро-сръбската граница или загребския хотел "Порин", в който приютените също се борят за правото си да отидат в Германия. Има нещо по-дълбоко и все по-малко мътно - недоверието в собствените сили, сигурността в предателството и безпомощността, очакване за срутване на общите основи и следващото безсмислие на всичко.



Тия мътни чувства се държаха "под линия",



изразяваха се предимно във все още допусканите коментари под политкоректни статии и предавания и у нас, и в Европа. Те твърде рядко се явяваха в официални становища, освен ако не са на националистически и верски обвързани партии, на отделни ресорни министри или на централноевропейски правителства, упреквани в безчувственост към бежанските драми.

След общоевропейския ден на шествията #Europa says: Welcome! политиката и тонът се смениха. И не само защото бежанският поток се усилва, а защото по-силно зазвуча тътенът "отдолу". Затова "отгоре" все по-открито се заговори за строги мерки в ограничаване на наплива, усили се граничният контрол, стигна се до немислими досега затваряния на гари, магистрали и граници. Действията на унгарското правителство за спирането на "мирните бежанци", хвърлящи камъни срещу полицията, получиха гореща подкрепа дори във форумите на примерни медии - от Die Zeit до The Guardian на Запад и от Spiegel до "Дневник" на Изток. Квотите за разпределение на 120 000 бежанци станаха пожелателни, каквито всъщност са при неопределения брой навлизащи в Европа на път към Германия и Швеция. Великобритания, чийто референдум за по-нататъшното членство в ЕС може да се окаже безпредметен, последва централноевропейските отличници, искащи сами да определят тия квоти и критерии за подбор на приеманите, по възможност християни, а в Полша - и украинци католици. Дори Германия, която по причини, лежащи в дванадесетгодишната история на хилядолетния Райх, трябваше поне столетие да бъде гостоприемна, въведе граничен контрол с Австрия и Франция. Прекъснатите жп връзки между Мюнхен и Залцбург, Будапеща и Виена възродиха спомена за Einmarsch и Anschluss, но този път с бежанския Drang nach Westen. Макар да продължи с мантрата за немското гостоприемство, Меркел поиска среща на върха в Европейския съюз. Въпреки люксембургското фръцкане срещу подобна идея срещата ще се проведе - най-напред с министри на вътрешните работи, после с премиери - и още повече ще отпрати в миманса покрилите се еврокомисари. На нея сигурно ще стане дума за прилагане на повече полицейски и военни средства, каквито предложи прочутата с армията си Белгия.

Зад тая промяна личи не просто опит за приближаване до действителността, с която европейската политическа бюрокрация не може да се справи, без да промени досегашното си доверие в силата на пропагандата, както и да се откаже от вярата в мирни и "общи политически" решения по военни въпроси и национални интереси. Тя ще трябва да жертва пропагандно-идеологическите клишета, но също така и хора. За да запази донякъде себе си, тая върхушка не ще се посвени да го направи. Но жертвите няма да са само препрани журналистически съвести и членове на враждуващи групировки в далечни страни, а и европейски граждани, намиращи се още по-близо и още по-неподготвени за действителността на размириците и войната. Индоктринирано със свръхазови илюзии за вечен мир, европейското съзнание все по-вяло отпъжда симптомите на приближаващото насилие с туткавостта на т. нар. политически лидери и с пренебрегването на наглед дребни битови инциденти.

В това отношение



бежанците помагат твърде много за самоосъзнаването





и събуждането от заблудата за неспирен прогрес, в чийто край стои общочовешкото щастие, докато иначе всеки умира някак, включително и насилствено. Хората, по-близки до Изтока, откъдето, както казваха древните, идват всички хубави неща, че и зооморфният мит за Европа, твърде добре знаят това. Житейски те са по-близо до кръговрата на бита, на ръчния "неквалифициран" труд и прекия бой, на масовите движения и групови поклонения, а не до прогреса на историята, стигнал до лицемерното дърдорене за всеобщи човешки права, сред които над рода, верската общност и традицията стърчи самоценността на охолно живеещия индивид. Поради което на последния му се привижда, че войната се води отдалече и с технически средства, за да се "минимализират" собствените загуби с рационално планиране. Дори и търсещи спасение от войни, бежанците са сигурни, както го знаят и европейците, че и в страните на индивидуалното благоденствие те няма да загубят вековните си "ирационални" нагласи. Пример за това са техните роднини и единоверци, някои трето поколение европейци в квартали и анклави, трудно различими от махалите оттатък Босфора. Те са свидетелството, че няма как масово да се интегрират в оня празничен смисъл на мултикултурността, в който иска да ги стопи културният колониализъм, подпомаган от "социалните мрежи" и туристическите реклами. Затова дори в задоволената Европа да се спасяват от смърт и разруха, те влачат със себе си корени, които не са изсъхнали от кръвта на жертвите в колониални, религиозни и граждански войни. Това, че войните в Европа завършват от Вестфалския мирен договор насам с обещания за вечен мир, с постулати за вярата и морала като личен проблем и заклинания в ненасилие, не се отнася за тях. Ако те бягат от шиити, надали ще се прегърнат със сунити на гарата в Мюнхен, както и горещата мечта на кюрдите за обединен Кюрдистан не ще изстине в Стокхолм. Това би било толкова безсмислено, колкото е и беззъбо просветителското убеждение, че общите дела се изчерпват във формално спазване на правила и толерантно съжителство. Дотам безсмислено и беззъбо, че в месарницата да се смесва телешко със свинско, а битовите проблеми да се решават само в съда. Защо, когато това става по-сигурно с ножа и братята? А който нож вади....

Затова страхът не е толкова от възможни атентати; страхът е, че идващите - канени и неканени - показват колко е жива една общочовешка нагласа, за която внушават, че е преодоляна в Европа. Тя може да се събуди най-неочаквано, в незнаен ден и час и да излезе от пещерите на историята. Почти като Барбароса, за когото все по-малко учат немските ученици, но пък някак тече в кръвта им и е хвърлил семето си в немската почва. Донякъде същото е и с Крали Марко, само дето исторически е малко по-двусмислен. Приблизително толкова, колкото двусмислено на Женския пазар в София звучи пред павилиона на Lafka #Europa says: Welcome!