Миналата седмица, когато Миланович (хърватският премиер, бел. ред.) забраняваше на хората с неправилни имена в паспортите и в шофьорските книжки да преминават границата, пътувах със самолет на "Еър Сърбия" към България. За това пътуване, Господ здраве да ни дава, тепърва ще пиша. Сега бих искал да споделя само една обсебваща мисъл, която ме съпровождаше от София, та чак до Пловдив. Отивах натам, мислейки за разликата между прагматизма на националните интереси и хуманизма. Първото се застъпва от онези, които искат да запечатат границите, от другата страна са онези, които помагат на бежанците. Прагматизмът е характерен за мнозинството, хуманизмът е естественият рефлекс на малцинството. Винаги е било така.

За Пловдив пътувам малко и като поклонник. Разхождам се из този изключително красив град на шест възвишения, под шест тепета и имам усещането, че преминавам през историята на една отдавна изчезнала империя, която се е сраснала с моите сънища и е част от моята семейна и родна история. Пловдив е столица на Източна Румелия, богат град в Османската империя, по чиито сокаци се усеща духът на европейския ислям, който столетия наред, по силата на някаква имперска и космополитна логика, се е срещал на това място с православието и юдаизма, с древното арменско християнство, намирайки начини и средства за това, преди да бъдат приети всички съвременни декларации за човешките и малцинствените права. Пловдив ми напомня за Сараево от старинните картини от XIX век, което никога не съм виждал със собствените си очи, но по-хубаво и по-голямо. Възхищавам се на пловдивската джамия, но още повече се възхищавам на православните българи, които след кървавите битки за освобождение, водени между 1876 и 1878 г. заедно с руските съюзници срещу турците, не са разрушили джамиите си. Дори и тази прекрасна, голяма и стара Джумая джамия, построена в средата на XV век за султан Мурад II върху основите на съборната църква на "Св. Петка Търновска". Но не това е целта на моето поклонничество - тази красота ми бе дарена пътьом. Чувствам се като поклонник, защото съм в града на митрополит Кирил.

С първото си име - Коста Пацо, той е роден в София в православно семейство, преселници от Албания. По-късно получава името Константин Марков Константинов. Следва теология в Софийския университет "Св. Климент Охридски", където през 1927 г. защитава докторантура и веднага след това се замонашва. Вече като монах, следва философия в Берлин, а през 1936 г., едва 35-годишен, става епископ, а две години по-късно и пловдивски митрополит. Когато през 1940 г. България се присъединява към Тристранния пакт, в страната влизат в сила и антисемитски закони, на които още през ноември се противопоставя Светият синод начело със софийския митрополит Стефан. Отчасти заради това, а отчасти заради неувереността и нерешителността на цар Борис III и държавната власт прилагането на законите и депортирането на евреите дълго бива отлагано, докато нещата не задвижва германският посланик в София Адолф Бекерле, който пише до Берлин за противозаконните и проеврейските действия на митрополит Стефан. След това, в началото на март 1943 г., правителството решава да предаде първата група от 800 евреи. Стефан се намесва и успява да отложи решението. Веднага след това започва подготовката за депортиране на 1500 пловдивски евреи, което е възпрепятствано благодарение на усилията на митрополит Кирил.



Междувременно натискът върху царя и правителството става непоносим



и Борис взима прагматичното решение да отстъпи и да остави евреите на съдбата им. В седмицата между 4 и 11 март хиляди евреи са задържани и вкарани в набързо построените депортационни лагери, които много напомнят на временните лагери за бежанци - както е подобно и прагматичното отношението на българските власти предвид логиката на епохата, - и на 10 март към Треблинка трябва да тръгнат първите влакове с 8500 души, между които и 1500-те пловдивски евреи. Епископ Кирил пристига на гарата разгневен и величествен. Съпровождат го около триста вярващи. Транспортните вагони са обкръжени от офицери от СС и от българската жандармерия. Кирил приближава композицията, отстранява хората, които се опитват да го спрат, и отваря вагона с намерението да влезе вътре. "Ще отида там, където отиват и те." Не успява да се качи, вижда хората, натъпкани вътре като животни. Германският офицер заповядва вагоните да бъдат залостени. Кирил отива пред локомотива и ляга на релсите. Според някои източници епископът през цялото време с цяло гърло рецитира откъс от Стария завет и Книгата Рут: "Не ме умолявай да те оставя и да не дойда подире ти; защото, гдето идеш ти, и аз ще ида, и гдето останеш, и аз ще остана; твоите люде ще бъдат мои люде и твоят Бог мой Бог; гдето умреш ти, и аз ще умра, и там ще се погреба; така да ми направи Господ, да! и повече да притури, ако друго, освен смъртта, ме разлъчи от тебе". С Книгата Рут, най-късата, и сигурно метафорично най-ясната книга от Стария завет, за християните започва историята на Другите, чужденците, бежанците, прогонените, чрез нея милосърдието на Господа се разпростира върху Другите.

Пловдивският влак за Треблинка не тръгва. Софийският също. Нито един влак с български евреи не тръгва към Полша, защото немците прагматично преценяват, че заради тези "по-низши хора" не си заслужава да губят военен съюзник. Отложените депортации никога не се извършват, а България остава единствената държава в окупирана Европа, единственият съюзник на Тристранния пакт, която в края на войната има повече евреи, отколкото в началото (50 000 спрямо 48 000). Месец след неуспешното транспортиране цар Борис свиква среща в двореца със Светия синод. Намерението му е било да убеди епископите в неизбежния характер на мерките срещу евреите.

Говори им за пагубния характер на техния абстрактен хуманизъм, как със своите действия теглят България към пропастта, как и други страни решават еврейския проблем по същия начин и как няма да е добре България да остане последната държава в обединена Европа, която не е решила еврейския въпрос. Добавил, разбира се, че той всъщност няма нищо против евреите. Но неизбежността на епохата налага, но Фюрерът очаква от нас, но трябва да бъдем прагматични в този кошмарен момент... Патриотизма използвал като последен аргумент. Призовал епископите да бъдат родолюбци, а те единодушно отказали. Сигурно е имало и такива, които биха се съгласили да мислят прагматично, но са били възпрени от авторитета на Стефан, а още повече от този на Кирил. Не прогонвайте, защото и вие ще бъдете прогонвани, казвал Стефан на царя, в живота всичко се връща, проповядвал той абстрактния си хуманизъм, предупреждавал го, че един небесен Борис бди над неговите дела. Не знаем какво е мислел в този момент царят за двамата епископи.



Прагматичният ум би си задал въпроса:



какво щеше да е, ако беше по-различно, ако Хитлер беше спечелил войната и както се страхувал царят, българите останели пред победителя със своите евреи? Дали грешката на прагматичния ум е била само в това, че грешно е предвидил изхода? Не е, нито може да бъде така. Какъвто и да е крайният резултат, по-добре е да бъдат спасени хората, отколкото да бъдат оставени на съдбата им. Ще останат ли по средата на расово чистата Европа 50 000 евреи в България? Ще останат ли по средата на Европа, която херметически е затворила границите си, 50 000 сирийци в Хърватска? А 150 хиляди? А 500 хиляди? Колкото и да са, хуманизмът не се мери в цифри. Понякога е прагматично да спасиш един човек, но хуманизъм е, когато бъдат спасени всички, които са могли да бъдат спасени. Хуманизмът съществува само ако не мислим за хуманизма на другите. Прагматично е да помогнеш, когато всички помагат. Хуманно е, християнски е, в духа на Рут е да помогнеш, когато никой не помага.

Какво ще стане в крайна сметка? Дали на жителите на Товарник (гранично градче между Хърватска и Сърбия), на стотиците анонимни доброволци из цяла Хърватска, на тези, които събират помощи за бежанците или поне пишат по вестниците в тяхна полза (с което се излагат на гнева и насилието на прагматиците), дали на всички тях ще се върне доброто с добро? Ако бежанската криза завърши с победа на европейската (хуманистичната) идея, тогава държавата (Хърватска - б. пр.) ще търси сред тях своя морален кредит. Приключи ли кризата с европейска катастрофа, тогава виновни ще са жителите на Товарник, доброволците, благотворителите, журналистическото малцинство. Случи ли се обаче второто, има ли смисъл животът в общност? Митрополит Кирил не ляга на релсите, защото е бил смел, а ляга на релсите, защото е знаел, че животът няма да има смисъл, ако победят онези, които се отнасят към хората като към животни. Постъпвал е, както е постъпвала моавката Рут. "Където отиваш, отивам и аз, където се настаниш, ще се настаня и аз. Нищо, освен смъртта, няма да ме отдели от теб. Проклет да съм, ако не бъде така." Ако е наивно да мислиш и да постъпваш по този начин, значи е дошло времето, когато единствено правилно е да бъдеш наивник. Има и такива времена.

--------

Миленко Йeргович е писател и публицист, роден в Сараево. От няколко години живее в Загреб. Публикуваме текста от 29 септември в "Ютарни лист" с незначителни съкращения с позволението на г-н Йергович. Превод от хърватски: Мая Антонова-Димова