Студената война не е само ведрите каскади и шарените коктейли на Джеймс Бонд - тя е също и студеносив исторически пейзаж, в който героите пият уискито чисто и смъртта (дори на хиляди, щото ей я къде е ядрената война през 50-те) е наистина. По ирония на съдбата героят на тази полудокументална история също се казва Джеймс, само че Донован. Той е реална личност от новата история на САЩ, която на два пъти изиграва решаваща роля в междудържавните преговори между Америка и СССР. Първата от тези две истории е разказана във филма "Мостът на шпионите". Когато ЦРУ залавя руската "къртица" Рудолф Абел, държавата трябва да му осигури справедлив процес (доколкото общественото мнение го позволява). Със защитата се нагърбва застрахователният адвокат Донован. Абел, разбира се, е осъден, но адвокатът не спира да защитава правата му и буквата на закона. Скоро руснаците свалят щатски изтребител, снимащ стратегически обекти от въздуха. За да не нагнетяват прекалено напрежението от двете страни на желязната завеса, САЩ изпращат Донован като таен парламентьор в Източен Берлин, който да уреди размяната: животът на пилота срещу този на шпионина.

Само Спилбърг може да заснеме пропаганден, сантиментален или патетичен сценарий (дори такъв, който е и трите едновременно) и да му се размине. И само той може да пробута чисто кино като поглъщащо вниманието на зрителя развлечение. Майсторството му в класически структурираната, изпипана във всяко техническо отношение драма, е ненадминато. "Мостът на шпионите", много вероятен кандидат за няколко номинации "Оскар", е безупречно изваяна кръстоска между съдебна драма и шпионски ноар. Всичко в нея е възхитително - и твърдостта на Том Ханкс в ролята на непоколебимия адвокат, и детайлите на епохата (Ню Йорк, но и Берлин в мига на издигането на стената), и лафчетата, с които братя Коен са напудрили сценария на Мат Чарман (апаратчиците са абсурдни досущ като техните герои от Средния запад), и фантастичната работа със сенките на Януш Камински - носител на "Оскар" за "Списъкът на Шиндлер", постоянен оператор на Спилбърг от края на 90-те. Филмът не само изглежда старовремски за по-голяма автентичност - той подсеща за излязъл от мода морал, който не би бил съвсем разбираем и на място в днешния ден.

Ханкс се снима за четвърти път при режисьора - след "Спасяването на редник Райън", "Хвани ме, ако можеш" и "Терминалът" - и това е най-добрата му роля от години: еднакво убедителен в съдебните пледоарии и на територията на Джон льо Каре в заснежения Берлин. Персонажът му е идеализиран, но не по героичен, а по носталгичен начин. Еднакво ярко актьорско присъствие има Марк Райлънс, театрален актьор с къса филмография, чийто съветски агент художник излъчва такова тихо достойнство, че зрителят му симпатизира въпреки очевидните доказателства за шпионаж. Финалът ярко подчертава кой спечели Студената война (все пак това е холивудски филм), но чак до развръзката на моста Глинике "Мостът на шпионите" остава филм за вътрешната сила на един човек, а не толкова за ядрените мощности на две велики сили.