Обичайно свързваме смяната на собствеността с промяна на обществения строй. Когато падна Берлинската стена, у нас стана популярна една шега, базирана на продължението на легендарния слоган "Времето е наше". Продължението иронично гласеше - "...но всичко останало е тяхно". Тогава светът се делеше на "те - комунистите и ченгетата" и "ние - другите, демократите, които търсим промяна". Годините доказаха колко много истина е имало в този автосарказъм. Ако първата част на лозунга носеше вдъхновената увереност, че промените са необратими, то фолклорното продължение издаваше скепсиса на българина, че той никога няма да е сред печелившите от промяната.

И наистина нито чувствителната информация, нито изнесените по линия на Държавна сигурност финансови резерви станаха достояние на хората. Но за сметка на това



мигновено започнаха да влияят на живота им -



както на политическия, така и на битовия. Дори тогавашният вицепремиер Димитър Луджев се бе амбицирал да пише Бяла книга, разкриваща истината за външнотърговските дружества. Книги трудно се пишат. А се оказа, че няма и кой да чете.

През това време хората с надежда и купчина документи се тълпяха да си реституират някое магазинче, нива или бащина къща. Противно на логиката повечето мениджъри, които тогава се наричаха стопански ръководители, бяха натирени като лоши хора, служещи на бившия режим, а приватизацията бе представена като панацея на всички проблеми, независимо от това как се провежда. Властта изпрати собствеността в ръцете на склададжии, свиневъди, спортисти, шофьори, охранители и обикновени милиционери. Апропо, този номер и до днес се практикува, когато някой иска да избегне задължения, и се прехвърлят фирми на неграмотни цигани. А социализмът и предприятията му наистина бяха много задлъжнели. Управлението на финансовите потоци си остана в ръцете на висши БКП кадри и на офицери от Държавна сигурност, които претърпяха бърза преквалификация. Всеки може да направи справка за имената им, които станаха ясни при масовия фалит на банките в България. После едни излязоха в пенсия, други напуснаха страната, а трети просто бяха застреляни. Но всички замлъкнаха вкупом по най-важния въпрос - на какъв принцип даваха кредити. С тези необезпечени пари бе изкупена икономиката ни. На какви цени е вече друг въпрос към управляващите по онова време, но в хазната останаха жълти стотинки.

В хронологията не бива да пропускаме и още две събития, които бяха предназначени да дадат краткотрайна надежда на народа, че и той участва в преразпределението. Едното се наричаше масова приватизация и



представляваше безкрайно раздаване на хартийки,



които се изкупуваха на безценица и също легитимираха капитала на кръговете, оцелели от комунистическия строй. Илюзията, че всички ще станат съсобственици, бързо се спихна. След това бе подадена една сламка за наивници, която изсмука парите на лековерните и се наричаше финансови пирамиди. Те набъбнаха като гъби под благия поглед на държавата и в миг изчезнаха от пазара, заграбвайки плячката от последните спестявания. След кратко време тези пари също се превърнаха в собственост.

Все едно някъде в средата на царския мандат битката за ограбването на благата приключи с изключение на две-три големи хапки от типа на БТК, БМФ и "Булгартабак". Ако спазваме терминологията на художествената гимнастика - излязохме от ерата на бухалките и пристъпихме смело към съчетанията с обръчи. Започна ерата на битките за поръчки и договори, която тече и до днес. Това е дълъг маратон, насочен пряко към държавния и общинските бюджети. На този източник се гледа като на неизчерпаем, защото дори да спадне като обем, се запълва със заеми. Милиардите на последното правителство го доказват. Ако в първия бурен период бяха важни изпраните пари, чувствителната информация, личните познанства и бухалките, то сега на дневен ред дойдоха трайните контакти с политическата класа и ограждането с "внимание" на различни държавни органи, синдикати, медии и неправителствени организации. Бизнесът и политиката вече имаха натрупана предистория и неграмотните типове, овладели собствеността, взеха да съзнават своята неадекватност в условията дори на изкривената българска пазарна икономика. Взеха да си купуват грамотни управители и специалисти, а за себе си



оставиха тънката работа с рушветите



и отношенията с властта. Заради липсата на конкурентни предимства и иновации се вървеше или към фалити, или към успешно впиване в обществените бюджети. Така симбиозата между фирми конгломерати, които окупираха цели сектори, и партии се превърна в естествено състояние. Взаимното обслужване направи безпредметен въпроса дали партиите имат обръчи от фирми, или обратно - фирмите са обградени с партии. И в двата случая погинаха, от една страна, дребният и средният бизнес и свободната конкуренция, а от друга, демокрацията, плурализмът и свободата в политиката. За улеснение хората намразиха партиите, защото е инфантилно да намразиш бензиностанция. Последва отказ и отвращение както в стопанските субекти да се развиват, така и в хората да се занимават почтено с политика. Първите плащат рекет на всеки, който е на власт, а вторите въобще не тръгват към урните. Когато през април 2008 г. депутатът от опозицията Мария Капон предупреди, че е нужна операция "Чисти ръце" и че в страната на власт ще дойдат "нискочели хора с болшевишки плам в погледа", бе проследена с иронични усмивки дори от съпартийците си. Днес, когато се крадат цели бизнеси, а икономиката, медиите и политиката са окупирани, е време да си спомним, че промяната в обществения строй обикновено е свързана със смяна на собствеността. Е, огледайте се чия е собствеността днес и от какво зависим! Времето е наше и затова е добре да решим искаме ли да живеем в мека диктатура на феодален клиентелизъм. Идва време за съчетание с топки, за тези, които ги имат!