Живко Георгиев е роден през 1955 г. Завършил е социология в Софийския университет "Св. Климент Охридски", където преподава теория на емпиричното социологическо изследване и маркетингови проучвания.

--------

- Г-н Георгиев, държавата е разтърсена от скандали - нов силно критичен доклад на Брюксел, есемеси, вот на недоверие. Сигнал за какво е всичко това?

- Всичко това, взето заедно, е симптоматика за много тежко заболяване на българското общество, което по всяка вероятност засяга всички жизненоважни компоненти на обществения живот - засяга правната система, засяга изпълнителната власт, засяга взаимоотношенията между бизнес, олигархия и политическа класа. Но донякъде е и симптом за безпомощност на гражданското общество да влияе върху хода на събитията. На нас нещата ни се случват и няма вътре в страната сила, която е в състояние да прави българската история.

- Казвате "сила". Политическа сила ли имате предвид?

- Политическа сила в широкия смисъл на думата, не непременно партия. Историята може да се прави и от гражданското общество, но очевидно и то е фрагментирано, разбито, до голяма степен обезверено в своята способност да формира дневния ред на обществото.

- Кой носи вина за тази фрагментираност?

- Тя не е нов феномен, така или иначе през тези 25 г. в България не възникна мощно гражданско общество, което с помощта на типичните ресурси да заставя властта да служи на обществото, а не на своите частни интереси. Принос за това има и незрялата политическа култура и до голяма степен и жалкото съществувание на България като периферия на по-влиятелни сили, като периферия на цивилизованото общество, където се борят противоречиви външнополитически интереси.

- Има ли воля това правителство за реформи?

- Не виждам воля. То имаше такива заявки, имаше обещания, но виждаме, че за да се състоят реформите, са нужни много неща. Нужна е идея, политическа воля и пак повтарям - нужен е натиск отдолу. За съжаление няма и независима медийна власт, която в подобни ситуации би могла да играе ролята на катализатор на процесите. Няма и независима съдебна власт, която също може да внесе своя принос. Няма и независима икономическа власт, която, следвайки собствените си интереси, би могла да свърши нещо полезно за развитието на българското общество, следвайки някои вектори на общественото развитие.

- Трябва ли според вас да се премахне механизмът за наблюдение върху България, който упражнява Брюксел?

- Засега трябва да остане. Не че от тези мониторингови доклади научаваме нещо, което да не знаем. Дори в най-детайлно разписаните доклади научаваме това, което всички ние знаем, знаят го и властващите, знаят го и медиите. Но по стечение на обстоятелствата като една частично суверенна държава, когато подобна систематизирана оценка дойде от Брюксел или европейските институции, тя придобива тежест.

- Това означава ли, че няма смисъл от подобни доклади, след като България не си взема поука?

- Смисълът от тези доклади е чрез външен натиск поне нещо да се случва. Аз виждам единствения смисъл в тези силно критични доклади да се даде кураж на по-слабите вътрешни гласове, които застъпват същата кауза, да участват в дебата.

- Т.е. Брюксел вече е обезверен, че нещо наистина ще се случи в България.

- Боя се, че е точно така. Прекалено често идват сигнали от Брюксел, че не вярва във възможностите на българското общество, такова, каквото е в момента, да направи някакъв позитивен ход, да постигне целите, които самото то си поставя. Имам чувството, че и там вече се осъзнават, че българското общество е загубило управляемост. В него има центрове, които властват, и те са не един, два или три. Но да властваш не значи, че можеш да управляваш, че можеш да преместиш системата от точка А до точка Б, че можеш да реформираш тази система.

- Дали сме пред прага на предсрочни избори?

- Те изглеждат все по-възможни, но не съм оптимист, че едни предсрочни избори могат да произведат по-качествена политическа система. В най-добрия случай ще възкресят за година-две изгледите за промяна. Предсрочният вот служи по-скоро за един социален отдушник. Но не виждам как едни предсрочни избори, например тази година, биха могли да преформатират по полезен начин политическото представителство. Всички значими политически сили са част от тази система на взаимозависимост, която се оказа много жизнена и устойчива през последните години. Независимо, на пръв поглед, от "осъзнаването" на участниците в политическата власт.

- Как ви изглежда натискът върху ГЕРБ от страна на коалиционните партньори? Като изнудване, при положение че всички участници във властта са наясно колко безизходна е ситуацията?

- Съмнявам се в автентичността и вътрешната убеденост в този натиск. За жалост тези, които упражняват натиска, почти всички те са в зоната на здрача и много добре осъзнават, че при едни предсрочни избори шансовете им да не се окажат в парламента не са малки. Боя се, че натискът ще го има на вербално равнище, ще се разменят ултиматуми, но в края на краищата се готви един пореден "исторически компромис". Казах исторически, но той е забележителен с това, че ще остане в историята.

- Според вас има ли шанс новият десен проект, който готви Радан Кънев?

- Абстрактно погледнато - има. България има нужда от автентична европейска десница, както има нужда от автентична модерна левица. Всичко това много се разми. ГЕРБ по подобие на НДСВ, но за по-кратък период, до голяма степен размиха понятията дясно и ляво, къде с популизъм, къде с реставрация на по-стари поведенчески модели от късния социализъм. Лишиха идеологиите от власт и ги замениха с нещо друго и колкото и да не обичаме идеологията като някаква форма на неособено узряло съзнание, все пак е за предпочитане пред липсата на идеи и на каузи. Замяната на политиката на борба на идеи и политики с не съвсем прозрачни и ясни схеми за договаряне и пазарлък, компромиси, взаимни ангажименти раждат тази система на колективна безотговорност.

- Липсата на автентични партии ли е причината да стигнем дотук?

- Това е един от симптомите на заболяването на българското общество - липсата на автентични български партии с ясни ценности, с вкорененост в гражданското общество. Партии, поддържащи и черпещи енергия от взаимодействията на интересите, от идеите на самото гражданско общество. У нас политическите партии се превърнаха, без изключение дали са частни или колективни проекти, в някакъв аналог на синдикати не точно в класическия смисъл. Става дума за синдикати властолюбци. Механизми, които осигуряват достъпа до политическа власт и нейната консумация.

- Доста песимистично звучи всичко това.

- Откъде да почерпя оптимизъм? "От нийде взорът надежда не види". Много би ми се искало при тази безпомощност на властта да управлява, когато властта наистина се търкаля по улиците, гражданското общество да вземе нещата в свои ръце. Но и българското общество за жалост е до голяма степен атомизирано, никъде не се вижда респект към политическите действия, към колективния разум - тези неща бяха обезличени в годините на прехода. Тъжно е.