:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 438,381,791
Активни 149
Страници 25,559
За един ден 1,302,066
ИНТЕРВЮ

Валери Петров: Сякаш наистина сме се запътили към края на света

Големият български поет все пак се смята оптимист по въпроса за съдбата на народа ни, защото вярва в здравината на нашия корен
- Г-н Петров,, изненадва ли ви с нещо началото на 21-ия век, в широкия смисъл на думата?

- Да, и то с много неща, но струва ми се, че не само аз, поради своята слаба информираност, бивам изненадван от събитията. Преди няколко дена компютърът, с който се уча да работя, ми подчерта в червено думата "глобализация" като непозната за него, значи преди няколко години тя не е била толкова често употребявана, а ето че сега е на устата на всички и все по-ясно става какво се крие зад нея.

Но не е толкова важно дали сме изненадвани от събитията или не, а накъде ни водят тези събития. И този въпрос се върти днес в умовете на безброй хора по-умни и по- осведомени от мен: какво става и къде отиваме днес по линията на електрониката, утре - по линията на генетиката, вдругиден - зная ли по коя линия! Сякаш наистина сме се запътили към края на света. Аз не вярвам в библейската легенда, но на шега мога да си представя как Творецът ни дърпа ушите и ни вика: - А бе, пакостници, аз казах ли ви да не ядете от плодовете на това дърво! С кой акъл сами си унищожихте всичко, което бяхте създали! - А ние, извъртели глави и надигнали се на пръсти, хленчим: - С този акъл, дето Ти ни го даде. - И тук Създателят се пообърква и само неубедително мърмори: - Дадох ви го, но вие злоупотребихте с него...

- А какво мислите за бъдещето на България? Оптимист ли сте?

- Отговорът на този ваш въпрос - сама разбирате - е свързан с току-що казаното, но ако можехме да се абстрахираме някак от опасенията си за цялото човечество, бих се обявил за оптимист, макар да не зная рецептата на оцеляването ни. Чел съм, че китайският класик Лу Син, запитан веднъж, защо е дал обнадеждаващ финал на един свой по същина безнадежден разказ, отвърнал, че наистина по времето, когато пишел разказа си, бил отчаян от състоянието на обществото, обаче решил, че трябва да вдъхва кураж на хората, а не да ги заразява с отчаянието си.

Но аз се обявявам за оптимист по въпроса за съдбата на народа ни не само защото следвам примера на стария китаец, но и защото вярвам в здравината на нашия корен. Вижте само колко упорити се оказаха напоследък лошите черти в неговия ген!... Шегата настрана, аз наистина вярвам, че имаме качествата, нужни за да се измъкнем постепенно от трапа, в който сме попаднали. Казвам го, макар да не смятам, че моето убеждение може да повлияе на нещата.

- Защо? Мислите ли, че у нас фигурата на поета е загубила обществено значение,че е деградирала?

- А има ли напоследък у нас нещо, което да не е деградирало? Вярно е, че в миналото сме убивали или омаскарявали поетите си, но имало е все пак сред новоосвободения народ едно традиционно уважение към "списователите" и едно сваляне на шапка отвъд уличното платно при среща с най-големите от тях. Тогава това платно дори и в столицата не е било асфалтирано - кой знае какъв прахоляк или кал е било! - но обичта и уважението към книгата са били на друго равнище.

----

Навярно за това носим вина и ние, днешните пишещи, понеже в съдбовните дни, не се оказахме на висота и, според мен, не защитихме както трябва името си на духовни водачи, но мисля, че нещата не са толкоз черни, колкото ни се струват, като съдим по падналите тиражи на произведенията ни - хората още обичат и почитат книгата, но дотам обедняха, че не им е до духовни занимания, материалното ги е стиснало за гушите.

-----

- А колко е дълбока, според вас, мисълта на обикновения българин? И какъв изобщо е характерът му?

- Това е за мен труден въпрос - трябва да си пътувал много из страната, да си се срещал с много хора, да си натрупал богат склад от наблюдения, какъвто аз, човек книжен, не притежавам, за да се освободиш от трафаретните характеристики на народа си и отговориш правилно. Ето, например, споменах на шега за лошите ни черти, но в същност много ме боли от грозното реноме, което сами си изработихме в очите на чужденците. Макар че, ако речем да ги съдим за техните лоши черти, или ако си помислим дали не са те виновни за това, че лошото е избуяло у нас, те ще се окажат ужасно несправедливи...

Но да оставим мнението на чужденците - какво мислим ние самите за себе си? Тук някои традиционно повтаряни добри черти на народа ни стават малко съмнителни. Свикнали сме, например, да говорим за неговата мъдрост, за живия му интерес към световната политика... От детството си помня, че всеки месец излизаше у нас една стенна карикатурна панорама на световната политика, под която в кръчмата се бистреше, какво мисли да направи Джон Бул, какво - Чичо Сам и какво - Братушката. Такова нещо не съм виждал в чужбина.

---

Но къде му беше политическата любознателност и мъдрост на този същия народ преди не много време, когато, разочарован от десница и левица, не видя друг избор освен този, който направи! Какво знаехме със сигурност за рекламираните икономически връзки на човека от Испания и бяхме ли проверили дали са така категорично признати на запад бизнесменските умения на синовете му, та трябваше да импортираме бившия царски род, за да спасява Отечеството ни? И то с такъв наивен триумф, сякаш сме още във времената Батенбергови и Фердинандови! Полага ни се сега това, което ни се случва...

----

- А редно ли е въобще творците да се месят в политиката?

- Често съм слушал думи от този род, т.е. съвети към художника да си гледа триножника. Не ги разбирам - нима трябва хората на изкуството да са по-малко граждани от другите, по-малко загрижени от тях за съдбата на родината и народа си, по-малко желаещи да помогнат с нещо? Не са били такива нашите възрожденци. Друг е въпросът за това, колко ние днес сме се оказали пригодни за политиката. Там не съм така категоричен.

----

Но пък и тези, който се наричат "политически елит" и се пишат професионалисти... "Професионалисти"? Хайде бе?, "Елит"? Не думайте... Помня една случка от времето, когато работех в кинематографията: бяха ни спуснали от горе един идеологически съветник, който при разглеждането на нов наш филм, един ден каза, че до този момент, през шестте месеца от идването си мълчал, защото не разбирал от кино, но сега можел вече...

----

Щяхме да си умрем от смях - подтиснат, разбира се - и ние бяхме новаци, но все пак бяхме поосъзнали, че професионализмът в изкуството е като прочутата английска ливада, която, за да се получи, трябвало само да се коси и полива един-два века.

- Според вас, как интелектуалците, останали у нас верни на "лявата идея", могат да бъдат чути?

- И тяхната - тоест нашата - не е лесна. Много ни пречат все още в мисълта на хората извършените някога от "реалния социализъм" немалко съвсем реални грешки, несправедливости, безобразия, а също и лъжливата картина на 45-те години, като време на черепите, която се рисува от дясно. В същата посока действа и пресният спомен от неуспеха на левия кабинет след 10-и, който наистина сам допусна немалко грешки, но и бе срутен по многократно доказалия своята ефикасност американски сценарий.

При това чувствам, че и "останалите верни на лявата идея" сега, когато изглеждат преодолели не малко трудности, не виждат тази идея по еднакъв начин (сиреч по моя, който, както се знае, е единствено правилният!)... Но на тази тема не ми се говори.

- Как си обяснявате немарата на управляващите ни към проблемите на културата?

- Колкото това да не ни изнася, има и някакви обективни причини за това, че културата остава все последна в грижите на управниците ни. Бедността налага своите приоритети. Но, като оставим настрана негодниците и разбойниците, които изобщо не мислят за България и нейната духовност,

недостатъчната загриженост за културата на властите ни има и друго обяснение: Един мой приятел ядрен физик - той сега се мъчи, горкият, да спасява козлодуйската АЕЦ - ме убеждаваше веднъж каква поезия се криела в неговата материя. Вярвах му, но не можех да се убедя докрай, защото не бях се докосвал до неговата област, не знаех почти нищо за нея. Помислих си тогава, че за да почувстваш истински ценността на нещо, трябва поне донякъде да си го опознал, да си се отъркал тангенциално о него. Ако не е така, когато става дума, например, за духовността, колкото и да ти говорят за това, че спадът в нея е не само един от резултатите, но и една от причините за страшната стопанска криза, която ни е налегнала днес, и че утре този спад може да даде ужасни неочаквани последствия, ти ако не си посещавал поне екскурзиантски царството на духа, може би от кумова срама ще кимаш утвърдително с глава, но пак ще оставиш културата много назад в опашката на грижите си.

- Кое най-много не ви дава покой?

- Всичко не ми дава покой.

----

Ако трябва да говоря за ужасните поражения в целия ни бит, в науките и изкуствата ни, в психиката на хората, разговорът ни ще добие съвсем невесел тон. И край няма да има. Само като си помисля например за младежта ни, за изтичането й навън, за това колко малко познава миналото ни, и за това, как никак не успяваме да я убедим, че, да, компютрите и Интернетът са фантастично постижение на човечеството, но че не може, не бива младите хора да живеят без мечти от друг вид. Били се оказвали утопии, и така да е, ако ги нямаше бляновете за повече красота, разум, справедливост и свобода в живота на хората, не би имало напредък, движение на историята.

----

- Как ще коментирате рязкото скъсване на културните връзки между България и Русия?

- Какво ще коментираме тази невероятна глупост! Да се надяваме, че тя ще се смекчава постепенно. С мен по тази линия се получи много смешен парадокс - в хода на живота си, винаги съм носил след себе си - като сянка, която не можеш да отлепиш от подметките си - реномето на писателя-западняк, който прави-струва, но все си остава не докрай "наш". Сега, когато издателите ни се обърнаха към Запада и скъсахме почти напълно културните си връзки с Русия, оказва се, че не мога да понасям също така глупавата едностранчивост в обратна посока.

- Виждате ли реална възможност, битовото отчаяние на българина да бъде малко облекчено посредством някаква форма на изкуство?

- Уви, не виждам такава възможност. Де да я имаше! Но поетите все пак безразсъдно продължават да "пишат и бришат", не можеш да ги разбереш защо. Това е една от многото тайни, заради които хората на изкуството - истинските - винаги са изглеждали не заслужаващи доверие. Един от тях беше казал: "Аз мога да мина без необходимото, без излишното не мога!" Е, как да му вярваш на такъв!
1082
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД