България навлезе в кризата след период от над 10 години на икономически растеж, стабилни пари и преобладаващи бюджетни излишъци, които позволиха натрупването на ресурс във фискалния резерв. Рекордните инвестиции и високият растеж непосредствено преди кризата водеха до преизпълнение на бюджетните приходи и съответно до много допълнителни харчове, които отслабиха натиска върху структурните политики, в т.ч. социалноосигурителните системи. Данните за т.нар. структурно салдо на бюджета, т.е. баланса, който е изчистен от ефектите на икономическия цикъл и еднократни явления, показват, че още през 2007 и 2008 г., които обективно би трябвало да са най-силните във фискално отношение за страната, вече се наблюдава ликвидиране на излишъка. С други думи, промяната на нагласите в посока към дефицитно харчене е била налице още преди самата криза.

Профилът на рецесията показва, че бяха нужни пълни шест години, за да може икономиката ни да достигне нивото на реално производство от 2008 г. Самата рецесия продължи година и половина, или шест тримесечия, а последвалото възстановяване беше изключително тромаво, като ръстът на износа се превърна в мотора на една икономика, която изпитва сериозни структурни слабости.

Заиграването със социалните нагласи у хората

и отлагането на ключови реформи доведоха страната до политическа криза и ново влошаване на бюджетните показатели през 2013-2014 г.

Рецесията от 2009 г. разкри структурните слабости на икономиката и държавните финанси. Пазарът на труда тръгна рязко надолу, като спадът на работните места продължи цели 4 години. Разходите на фондовете в НОИ рязко се покачиха - не само за пенсии, но и за обезщетения по болест, майчинство и безработица, което вдигна сериозно дефицита на Държавното обществено осигуряване (ДОО) и съответно увеличи бремето върху държавния бюджет. Важно е да се отбележи, че рецесията у нас не доведе до намаление на пенсии, заплати и помощи, но в периода 2010-2012 г. се наложи замразяване на основните публични ангажименти. Дефицитът по консолидираната фискална програма беше постепенно овладян и през 2012 г. почти беше изчезнал. Държавният дълг до 2012 г. не се покачи значително, тъй като натрупаните дефицити от близо 5 млрд. лв. в периода 2009-2011 г. бяха покрити от фискалния резерв, в т.ч. число и с използване на резерва на здравната каса за тази цел.

В края на 2012 г. изглеждаше, че се отърсваме от кризата. Бюджетният дефицит беше свит, а в средносрочната фискална рамка за периода 2013-2015 г. дори се предвиждаше пълното му елиминиране до 2015 г. Пазарът на труда, който бе най-силно ударен от кризата, също даваше признаци, че ще започне да създава нови работни места, а заетостта - да се възстановява. Номиналното стабилизиране обаче не беше подкрепено от разрешаване на дълбоките структурни проблеми. Видими бяха плахите опити за пенсионна реформа, както и трупането на скрити дефицити в енергетиката. Натрупаното социално напрежение от кризисните години, отказът от реформи и засиленото усещане за обвързаност на държава и бизнес тласнаха страната към тежка политическа криза в периода 2013-2014 г. Този период се характеризираше с рекордно ниско доверие в институциите и множество протести. Ако през 2009 г. рецесията беше по-скоро привнесена - резултат от глобалната икономическа криза, през 2013-2014 г. страната навлезе в нова, този път политическа криза, която не доведе до икономическа рецесия, но разтърси икономическия модел из основи.

Политическата нестабилност и разместването на властови зависимости доведоха до сериозно изпускане на бюджета през 2013 и 2014 г., като върхът на айсберга бе банковата паника и потъването на четвъртата най-голяма банка в страната. Казусът "КТБ" съвсем не се изчерпва с общото понятие за банкова паника. Случилото се с КТБ е израз на



политическите боричкания в рамките на българския модел на клиентелизъм,



който изкуствено "напомпа" експанзията на една банкова институция със съсредоточаването на държавен и квазидържавен ресурс, впоследствие насочен към инвестиционни проекти на свързани лица. Този пирамидален модел се разпадна при рухването на установените властови зависимости.

Донякъде е парадоксално, но в годините на възстановяване на икономиката и създаване на нови работни места държавата навлезе в тежка политическа криза, която в бюджетно отношение беше сравнима с тази от 2009 г. Натрупаният дефицит за 2013 и 2014 г. надвиши 4.5 млрд. лв., като тук дори не влиза цената за справяне с казуса "КТБ". На практика генерираните дефицити от втората, политическа криза, сериозно надвишават тези от първата, чисто икономическа криза.

По време на рецесията и на възстановяването от нея държавният дълг не се увеличи сериозно и остана в рамките а 15-17% от БВП. Но след политическата криза от 2013-2014 г. дългът почти се удвои и достигна 27% от БВП към края на 2014 г. Именно тогава България изгуби и инвестиционния си рейтинг по скалата на агенция "Стандард енд Пуърс", като дългосрочният рейтинг на страната достигна 10-годишно дъно.

Политическата стабилност се завърна през 2015 г., като заедно с това се наблюдаваше и сериозно подобрение в приходната част на бюджета. За пръв път от рецесията през 2009 г. бюджетът донесе силно положителна изненада, т.е. повече събран ресурс от очакваното. Въпреки това поредната актуализация на бюджета предвиждаше похарчването на този ресурс и



дори номинално нарастване на дефицита



Официалната прогноза в средносрочната фискална рамка за 2016-2018 г. е дефицитът да се свива, но да съществува до 2018 г. Това означава, че рецесията от 2009 г., както и политическата криза от 2013-2014 г. най-вероятно ще донесат след себе си поне 10 поредни години на бюджетни дефицити, а това говори за сериозен структурен проблем пред публичните финанси на България.

Промяната в обществените нагласи през 2009-2015 г. е факт, като се наблюдават разнопосочни процеси. От една страна, събуждането на гражданското общество в последните години и дебатите за съдебна, в т.ч. конституционна реформа, говорят за достигане на повратна точка - изчерпване на клиентелисткия модел в този му вид и настроения за по-дълбока промяна. От друга страна, се наблюдава известно завръщане на фолклорната икономика и т.нар. фискални илюзии, т.е. на нагласите, че може да се живее за нечия чужда сметка и че държавата може да решава всякакви частни проблеми с публичен ресурс. Ако събуждането на гражданското общество прави съдебната реформа почти неизбежна, натрупването на фискални илюзии прави така, че перспективата за 10 години на бюджетен дефицит се приема като новата нормалност.

Рецесията от 2009 г. промени българската икономика - развитие, стъпило на постоянния прилив на ресурс отвън, се замени с развитие, което стъпва на възможността да се изнася за външни пазари. Политическата криза от 2013-2014 г. изправи обществото пред още по-дълбоко предизвикателство, а именно да разбие модела на клиентелизъм, коренящ се в система, която трябваше да остане само в учебниците по история.

Нашето общество минава през различни кризи, като се опитва да се отърси от фолклорни вярвания, фискални и монетарни илюзии и наслоени политически зависимости. Предизвикателството е да се изгради като общество, в което предприемачеството, конкуренцията и свободата на избора вземат връх над задкулисието.



* Текстът е от книгата "Анатомия на кризата", издадена от ИПИ през 2015 г.