Когато премиерът рече по телевизора, че е готов денонощно да приема граждани, които милеят за доброто на страната, да се среща с тях и да ги изслушва, аз пръв отидох в приемната.

- Запишете ме веднага - викам им - за прием при министър-председателя.

Записаха ме, туриха ми пропуск на ревера и ми отвориха вратата.

- Моля - викат.

Влязох в сградата на правителството и спирам първия срещнат.

- Къде е премиерът, имам среща с него?

Онзи ме гледа:

- Не знам! Никой не е виждал премиера на живо!

Спрях се.

- Как така? Нали на това място работи правителството? Къде, ако не тука, ще се срещне премиерът, а?

Онзи се огледа, а после тихо ми рече:

- На теория. Практиката е съвсем друга. Ние не се срещаме с премиера по никакъв повод.

Оставих го и похлопах на първата врата, която зърнах.

- Добър ден, премиерът да е минавал оттука?

Седящите вътре не ме погледнаха. Само една жена вдигна глава от судокуто си и рече:

- Господине, министър-председателят е зает човек. Той сега е в друга държава, защитава интересите на страната ни и на всички нас. Той е единственият, когото всички чакат, за да се ръкуват и да си направят селфи с него.

- Хубаво - викам, - а кога ще се върне тука?

- Това - рече жената - никой не може да знае.

Хлопнах вратата и отидох до втория кабинет:

- Някой да е виждал премиера, че ми трябва спешно?

- Няма го тука - викат ми хората, дето ровеха по компютрите. - В момента премиерът открива нова инфраструктура, реже ленти и щипе деца по бузките. Скоро няма да идва насам! Премиерът е единственият, който знае колко важна е инфраструктурата за държавата.

Затворих и преминах на другата страна на коридора. Отворих поредната врата и кратко запитах:

- Премиерът?

- Господин премиерът - отговориха ми - е ангажиран. Днес той се бори с мафията, която се опитва да открадне хляба и обувките на обикновения българин. Премиерът знае как да защити отделния човек!

Оставих този коридор и се качих на следващият етаж. Почуках на първата врата, която видях:

- Добър ден, премиерът да е минавал наскоро?

- Да, преди година и половина. Каза да не мърдаме от тука, че веднага ще се върне, и ние седим и го чакаме.

Започнах да отварям кабинетите през врата:

- Някой да е виждал премиера наскоро?

- Да - викаха ми чиновниците, - всеки ден го виждаме по телевизора. За целта ни купиха специално нова плазма, закачили сме я на стената, ела да видиш какъв образ има.

- Добре - вдигнах ръце аз, - има ли вариант да се срещна с премиера, все пак!

- Ама разбира се, господине! - увериха ме те. - Стига премиерът да реши, че ще му трябвате за нещо, ще ви намерят, по телевизията ще ви покажат.

- Никак не разбираш ти, господине, премиера наш - викат ми най-кротко, - той винаги е на всички места едновременно. Премиерът винаги е на нужното място и прави необходимото.

- И какво е то? - запитах аз.

- Това - вдигат рамене хората - никой не рабира. Каквото трябва народът да знае, премиерът му го казва по телевизора. После медиите подхващат новината, ръсят я обилно с пудра захар, карамелизират я добре и я сервират като първо, второ и трето всеки ден, до следващия подвиг на премиера ни. Дотогава друго не се показва и не се коментира. Другите новини са излишни, ненужни, а понякога и вредни.

- Ами аз? - попитах. - Моите въпроси и проблеми?

- Господине - викат ми, - хайде, дай го малко по-спокойно. И разбери, че ние отдавна не сме хора, народ или друго. За премиера всички ние сме зрители и слушатели, преоблечени като народ! Нищо друго.

Вслушах се в думите им и го дадох по-спокойно.