Добрите стари леви времена в "червена Тоскана" са вече отдавна минало в Италия. Тогава във всеки град и селце политическите другари имаха свои партийни клубове, наричани "чирколо", където се обсъждаха належащите проблеми. В много от тези места те дори управляваха местната власт. Първоначално като комунисти, по-късно като леви демократи, после като социалдемократи, обединени в Демократичната партия (ДП). Но в наши дни все повече подобни "чирколо" изчезват от политическата сцена, а други съществуват едвам-едвам, потънали в прах. В някои от тях все още на рафтове могат да се видят бюстове на Карл Маркс, но вече никой не идва, за да дискутира различни теми. Това обаче не важи само за Тоскана, но и за цяла Италия. В сицилианското градче Месина вече са затворени 57 от 61 подобни партийни офиса. В столицата Рим през 2014 г. все още имаше 110 подобни "чирколо", но сега са останали само 15. И защо всъщност трябва да се издържат тези скъпи партийни клубове, след като все по-малко другари се интересуват от тяхната политика? През 2009 г. италианската ДП имаше 830 000 регистрирани членове, като през 2014 г. техният брой се стопи до 336 000, а днес са сигурно още по-малко. Но лидерът на партията и премиер на страната Матео Ренци се успокоява с мисълта, че тази тенденция не засяга само неговата политическа формация в Италия, но и други страни. Почти навсякъде в Европа



политическите партии продължават да губят



своята основна членска маса. "От началото на XXI век политическите партии в Европа постоянно губят своите възможности да привличат гражданите към себе си", писа политоложката Ингрид фон Бицен в свое изложение за Лондонското училище за икономика. Според нея още през 2009 г. едва 4.7% от имащите право на глас са били членове на някоя партия в страните членки на ЕС. Оттогава политическата ерозия набра още по-голяма сила и в момента партийната демокрация продължава постоянно да губи своята привлекателност за обикновените граждани.

В скандинавските страни дълго доминиращите социалдемократи всяка година затъват все по-дълбоко в политическата си безизходица. Партиите във Франция, Италия и Великобритания са загубили общо през последните три години над 1.5 милиона свои партийни членове. Сред британците положението е най-зле, тъй като там дори всеки стотен избирател не членува в някоя партия, каквото е положението и в Полша и Литва. Членството в някоя политическа формация в момента се разглежда все повече от гражданите като участие в някоя поредна маргинална група и този феномен се задълбочава. В Германия двете големи партии в лицето на Германската социалдемократическа партия (ГСДП) и Християндемократичния съюз (ХДС) са изгубили от 1990 г. над половината от своята членска маса. При другите формации в страната положението не изглежда по-добре. Като изключения се посочват Зелените и новата евроскептична "Алтернатива за Германия", които обаче общо имат не повече от 80 000 членове, което също затвърждава феномена на отчуждение на хората от политическите формации. По този начин и в Германия участието на партийните членове по време на избори е паднало под 2%. И както в италианската област Тоскана, немските регионални партийни обединения са остатъците от една бивша могъща политическа генерация. От тях повечето са пенсионери, а други работят в обществения сектор, където членството в дадена партия все още помага за кариерното развитие.

Естествено, че функционерите полагат големи усилия да представят своите партии за по-модерни и привлекателни, като залагат на колоритно представяне в интернет, интересни партийни събрания, открити форми за кандидатстване и всичко друго, което се предлага от различните съветници и консултанти в различните партии. Това обаче няма да помогне много. Но в партийните централи тази трагична истина не се признава открито. Техните лидери и функционери все пак разбраха, че старият модел на тромавите партийни организации, които са ръководени от големи членски маси, вече не е актуален. Вече никой не тъгува по многочасовите дискусии между различните партийни структури от Хесен с тези от Кьолн за предизборната програма на партията. И всъщност повечето политически формации вече се превърнаха в съвсем други организации, в които повечето членове се чувстват излишни и в които те наистина на практика вече нямат думата. Партиите все повече



приличат на модерни предприятия,



които предлагат на своите избиратели атрактивни ръководни кадри, които се "купуват" с помощта на бюлетините. Това е съвременният начин. Партийните програми вече нямат значение, а световният мироглед е отживелица. Сега успехът на една партия зависи от правилната личност, която заема лидерския пост. И няма значение дали става дума за германския ХДС, гръцката СИРИЗА, италианската ДП или новата испанска лява формация "Подемос". Именно лидерските партии имат вече значение, а не програмите на различните формации. Човек е или за, или против Меркел, а не се интересува от нейните християндемократи. Хората одобряват или са против Пабло Иглесиас ("Подемос") или Алексис Ципрас (СИРИЗА). Италианският премиер Матео Ренци за едни е "най-добрият", а за други "най-лошият" - но той винаги е №1, дали в позитивна или негативна светлина, както сочи едно последно проучване.

За да може партийните лидери да са способни да действат успешно, те вече трябва да залагат на прагматизма. Връзките на партиите с църквата (както е при консерваторите) или със синдикатите (левите формации) са отживелица. Вече никоя политическа сила на практика няма нужда от това, вече не носят толкова подкрепа, както беше преди, тъй като самите те вече имат все по-малко подкрепа сред населението. Малката членска маса в една партия на регионално ниво пък е в полза на нейното централно ръководство, което по-лесно може да спуска своите решения за изпълнения и по-лесно управлява местните структури. Това, че подобна практика още повече отблъсква избирателите, също носи плюсове. Една определена бройка от малко гласове пак се смята за "мнозинство".

Това обаче води до сериозни проблеми за класическите демократични отношения. В повечето европейски страни парламентите и правителствата почти навсякъде зависят от политическите партии. Те са посредниците между гражданите и държавните органи. Но дали това е демокрация, след като дадена партия спечели избори, а представлява една малка част от населението на дадена държава? Става още по-лошо, след като огромната част от гражданите в Европа вече



нямат никакво доверие в партиите



В Дания, Финландия, Холандия все пак положението е по-добре, тъй като поне 1/3 от народа все още се доверява на политическите формации. В Германия и Австрия техният брой е около една четвърт, но във Франция, Италия и много страни от Източна Европа те са едва 10% или дори по-малко. Почти навсякъде гражданите не вярват на партиите, от които се създават правителствата им. А от тях все пак зависи не само кабинетът на министрите, но и висшите държавни длъжности, правосъдието и полицията. Но докато гражданите не използват по-силни "форми на участие във властта", то нищо ново няма да се случи, смята политологът Оскар Нидермайер.

Но все пак има един пример, който нарушава тази нова политическа тенденция в Европа. Става дума за Англия, където някога силната лява Лейбъристка партия от години бе в упадък. От 1997 г. членската й маса постоянно намаляваше, като почти 400 000 души казаха: "Гудбай, лейбъристи". Това се промени, след като м.г. начело на партията застана Джереми Корбин. Силата на този 66-годишен бивш учител е, че в своите изяви той изглежда като свой човек от квартала. "Един класически представител на левите сили от 80-те години", писаха изненадани медиите на Острова. Той е отдавнашен критик на т.нар. нови лейбъристи, на техния бивш премиер Тони Блеър и беше против участието на британците във войната в Ирак. Самият Блеър беснееше, когато миналата есен се разигра битката за новия председател на лейбъристите, и дори предсказа, че с избирането на Корбин партията ще бъде "унищожена". Този неудобен, старомоден кандидат беше обаче избран с огромно мнозинство за нов лидер на лейбъристите. И оттогава членската маса на партията се увеличи до 180 000 души. Това е повече, отколкото са регистрираните привърженици на сега управляващата Консервативна партия (150 000). И сега се стига до въпросите дали това е английски анахронизъм, или е началото на една нова тенденция, както навремето самият Тони Блеър бе смятан за представител на новата модерна лява политика в Европа? Дали става дума за връщане обратно към корените, към старите лейбъристи?



------------------------

Ханс-Юрген Шламп* е роден през 1950 г., завършил висше образование по журналистика в университета в Кьолн. От 1975 г. е икономически редактор в държавното германско радио Ве Де Ер, по-късно е негов кореспондент в Бон, като през 1986 г. преминава на работа в сп. "Шпигел". Бил е негов кореспондент в Рим и по-късно в Брюксел, сега живее в Италия.