В тоя час на деня автобусът от Гоце Делчев води в Лъжница най-вече учителите. Часът е 7.30, новодошлите кривват машинално към близкото училище, малко по-късно в двора му ще се изсипят на шумни орляци около 200 деца, а неколцина мъже ще заразнасят из площада още голите скелета на сергиите, ще вадят припряно от претъпканите багажници на автомобилите пъстри килими и шалтета, юргани, лъскави дрехи, обшити с пайети, с ламета... Денят е пазарен, търговците и плетачките от околните села ще наредят грижливо стоката си на показ и ще се надяват с напредването на деня алъшверишът да потръгне.

Точно от тоя площад преди двадесетина дни 60-ина жени от Лъжница потеглиха за Испания. Там ще берат ягоди до разгара на лятото, казват мъжете, които посръбват сутрешното си кафе в края на площадчето, пред магазинчето на Фатик и Атике. А то още от вратата приковава очите ни с многотията на цветните си щандове. Рафтовете му преливат от всичко - храна, дрехи, обувки, аксесоари, домакинска посуда...



Смешен магазин сме,



казва насреща ми Атике, оплитайки се неволно в думите, после се поправя през смях: омешан, магазинът ни е омешан, всичко продаваме, всичко си имаме. А Фатик се разшетва любезно и заедно с кафето ни поднася вилици - за грис-халвата, забъркана в тъмни зори от работливата му жена. Месецът е женски, изцяло женска е и компанията, насядала край масичката в ъгъла на магазинчето на площада. Мъжете са заформили своя компания пред външната му врата. Жените вътре са пет-шест, част от тях са с ритуално къносани пръсти, спомен от пищната сватба миналата неделя, за която всички още говорят. Местният полицай оженил дъщеря си. Сезонът на сватбите в Пиринско, започващ традиционно в края на есента, още не е приключил, но вече догаря. Запролетява се, иде време за работа.

В магазинчето на Атике пиенето на кафе върви с прясна вода, грис-халва и сладка раздумка. Жените се готвят за началото на монотонния си работен ден. След малко ще хлътнат в близките цехове, за да си тръгнат от там по тъмно, с приведени рамене, угрижени, леко прегърбени... Работата в цеховете не е лесна, парите са малко, но след упадъка на тютюневия поминък Лъжница, както и околните гоцеделчевски села, не може да се оплаче от липса на прехрана. Само в това село през последните двадесетина години шест цеха са открили работни места за производство на обувки и текстил. Вече нито една от местните къщи не слага на масата си хляба благодарение единствено на тютюн. Вече е март, а част от продукцията им още не е изкупена, сухите листа чакат складирани по тавани и кошари, как да засееш отново лехите, кахърят се хората. А и при тия ниски изкупни цени - 4-5 лева за килограм продукция след толкоз много блъскане лете и зиме... "Преди десетина години само от Лъжница за един сезон излизаха 70 тона тютюн, а днес я изкараме 15-ина, я не", пресмятат жените. После отново навеждат над ароматното кафе глави, увити в бели шамии с розови краища. Розови са, за да се различават от съседната Корница, където краищата са в синьо.

Върнат ли се щъркелите в Лъжница, хората хукват по света, кой на запад, кой на север, та и на юг. Жените стягат багаж и потеглят към Испания и Гърция, а мъжете строят чужди къщи в Англия и Германия.



Децата остават в ръцете на старите,



те пък се чудят как да заменят липсващите мама и тате, как да се справят с малчуганите, които месеци наред виждат родителите си само по скайпа. Този феномен - на децата, които растат далеч от родители, ще занимава все по-често общественото внимание.

Някои заминават навън с цялото си семейство, но дори и след години се връщат в България и влагат в Лъжница всичко спестено навън с много труд. Според кмета на селото Заафер Койнаров по най-груби сметки ежегодно от работата зад граница местните докарват със себе си общо около половин милион лева чиста пара. Само жените носят от ягодобера по четвърт милион, затова и всички са готови да тръгнат на дълъг път. Връзката им с тамошните работодатели е местна жена, която от години живее в Испания. Всичко е точно, жените заминават на сигурно, но пък не всички издържат на тежките условия на труд.

Ягодите, казват сестрите Мелихат Кърпачева и Орхиде Хаджиева, искат здрав гръб, здрав кръст и силни ръце. По шест часа на ден пълзиш приведена, после умираш от болки в кръста. Двете брали три години подред испански ягоди. Тая пролет обаче мъжете им не ги пуснали на ягодите. Да стоят тук и да си гледат децата, и да спрат да плачат и да им пращат целувки по скайпа. Орхиде си има работа, секретар е към кметството, държи и селската библиотека, а Мелихат гледа второкласник. По-добре да съм у дома, отколкото да се блъскам до мръкнало за нищо пари в някой цех, казва тя.

"Щом оберат испанските ягоди, жените хукват към Гърция - на тютюна. Там заедно със саденето, копаенето и брането им се събират по пет месеца работа", пресмята Атике, докато отмива утайката от кафе по чашите. Преди години тя и Фатик хвърлили ключовете от магазина на зетя и дъщерята и също тръгнали да изкарат суха пара на юг. Четири месеца прекарали в едно селце близо до град Драма, в стара къща с мизерни условия, но пък се върнали с добри пари. "Брала съм по цели нощи тютюн,



със закачено на главата фенерче,



но я спести тук толкоз пари с честен труд. Само не ме питай с колко килограма олекнах... Отслабнах с...", вдига вежди Атике, а машината за кафе зафучава и гълта броя на свалените килограми. Кафето е за току-що влезлия в магазинчето Ибрахим - пенсионер със 130 лева на месец, но със здрави връзки вън от България, което донякъде обяснява и оцеляването му. И трите му деца са разпръснати в различни държави. Дъщерята е в Турция, там са и двамата му внуци, единият е вече студент в Истанбул. Заминали заедно още през 1991 г., но старият се върнал обратно в България, въпреки че вече имал и турско гражданство. Тук вдигнал още в социалистическите години голяма къща, вдигнал я с вадене на камъни, а под един покрив със зет не се живее лесно. Нищо че зетят е учен, културен човек, бивш военен, бърчи чело Ибрахим. Първородният му син пък вече трета година е в Германия със семейството си. "Синът също като мен е Ибрахим, строител е, снахата Сафие е чистачка в хотел, а внукът работи на летището. Добре са, бе. Германците имат култура. И да ти кажа, тук всички министри и директори трябва да са германци или англичани, а българите да са техни заместници", дава рецептата си за икономически приоритет на страната старецът. После признава, че прибавял по някой лев към мизерната си пенсийка с продажба на колчета за връзване на фасул и домати. Върти дребния си "бизнес" благодарение на старото си вече магаренце, с него се катери из Балкана и реже колчетата. После ги подсилва, окастря ги, а жените в селото връзват със сезал за тях фасул и домати в дворовете си.



"Бях три месеца във Финландия",



казва брадясалият Садък и отпива шумно кафето си в мъжката компания пред магазинчето на Атике. Върнах се заради кредита, който бях теглил тук, бях тръгнал да си вдигам нова къща. За да остана легално във Финландия, ми трябваха около 6 хил. евро - да се регистрирам на адрес, да получа всички права за работа... Имах ги, но накрая реших да се върна в Лъжница и да си погася кредита", казва Садък и млъква. После чисти дълго с прокашляне глас и дръпва дълга и поучителна реч - за българите, които също бягат навън, но гледат да вземат каквото могат от държавата и да го изнесат, и там да си останат. И за скромните и трудолюбиви помаци, които един лев да имат, ще го скътат и ще го върнат, за да го вложат там, където са се родили, на парчето земя, чийто хляб са яли.

Ако не са цеховете, ако не е гурбетът, щяхме да сме жив зян, отчита на свой ред Заафер Койнаров, кмет на Лъжница втори мандат, но и с личен гурбетчийски опит зад гърба. И понеже заетостта не му е дерт, тревогите му се въртят покрай липсващата детска градина. Въпреки че Лъжница се слави в околността с най-многото си булки и люлки, съседната Корница отглежда най-малките й жители. Всяка сутрин



два автобуса натоварват малчуганите



и ги водят през един хълм под връх Ореляк, а в края на деня ги връщат обратно в селото. Липсващата детска градина всъщност не е проблем на демокрацията, кой знае защо, но такава сграда селото никога не е имало. Години наред отглеждали децата си в две селски къщи, още преди промените обаче контролните органи ги затворили, липсвали им хигиенни условия. И така десетилетия вече двата автобуса разкарват напред-назад из балкана децата. Сега всички в Лъжница са вторачили очи в Койнаров, а той се е захванал здраво с тоя проблем. И по всичко личи, че скоро селото ще има детска градина. Та, тръгнат ли на гурбет младите, бабите и дядовците да не разчитат само на двете си ръце за отглеждането на малчуганите.

Футболът е другата тема на дневен ред в селото, не само за Заафер Койнаров, който е и капитан на местния отбор "Ореляк". Около 17 години селото си нямало стадион. Покрай разни управленски заигравки през годините теренът минал в частни ръце. Но след много настоявания от страна на младите селото се сдобило с ново игрище. "Като станах кмет, дооформих мястото. Започнахме да ритаме, да тренираме, но колкото и да поливахме терена, тревата не никнеше. Явно там е копано доста надълбоко и плодородната почва е изхвърлена. Миналата година взехме земя от разкопките за основите на детската градина и застлахме стадиона", отчита Заафер Койнаров от кметския си стол на фона на няколко закачени на стената грамоти от футболни турнири и снимки на лъжничкия отбор "Орляк". Начело с него.