В курортния комплекс Камчия, на устието на реката има рибарско селище. В скромна колибка живее 66-годишната баба Гинка. От 1972 г. е там. 44 години рибар. "С мъжа ми тука се запознахме - на Камчия. Оженихме се, той работeше на базата лодки - "Лодка за разходка". После решиха да правят рибарско селище и понеже мъжът ми и той рибарин, взехме разрешително, направихме тази колибка."

Баба Гинка става сутрин, сяда в лодката и тръгва към морето. Лодката има и капитан. Хвърля въдица, понякога мрежи. Хваща чернокоп, кая, паламуд, замразява я и ако дойдат клиенти, я продава. Има обаче проблем. Напоследък няма риба. "Е, през 1972 г. много хващахме. Бях главен готвач по ресторантите, мъжът ми, като излизаше, хващаха - и калкан, когато е разрешеният период, и карагьоз, лефери, паламуди... Кая по 30-40 кг, само на въдица, без мрежи...Скоро, преди 4-5 години, работих с един друг капитан, навръх Коледа и Нова година с 200-250 кг карагьоз се върнахме... А сега няма. Тази година



карагьоз я 10 кг, я не



Не кълве рибата, намаля, няма я. 2-3 години стана така, не е било преди. Защо, не знам. Казват, че е от тези тралове - много са, минават и разрушават цялото дъно на Черноморието. И от грибовете (заграждане с мрежи) - отиват 10-12 рибари сред нощ, рибата свети, следят има ли пасаж, заграждат...Ето, вчера към 7 излязохме с въдичка, към 11 се върнахме - 12 рибки, 12 каи. Викам на капитана - не мога да търпя, не хващам ли, тръгваме си."

Пенсията на баба Гинка е 185 лв. Била е готвач по комплексите, трудовата й кариера започва през 1968 г. Мъжът й почива ненавършил 60 години през 1998 г. Чудя се колко си докарва баба Гинка от улова. Разказва: "Като отидем с капитана ми само на въдица или чепаре, аз работя за себе си, той за него. Половината е разход. Ако изкарам 10 кг кая, по 10 лв. продажба са 50 лв., ама туй не е всеки ден...И капитанът купил за 60 лв. нафта, давам му 30 лв. А когато хвърляме мрежи, понеже инвентарът е негов, вземам 30% от продажбата". "Добре де, 1000 лв. докарваш ли си на месец?", провокирам. "Бе какви 1000 лв., аз 200 не мога да направя, ти за 1000 ми говориш", смее се баба Гинка.

Има обаче и друг проблем. Пазарно-консуматорски: "Имаше хора, които преди години, пък и сега, хвърлят кошове за кая. Това е забранено. И в тези кошове слагат някакъв ям, примамка. Купуват те разни пилешки черва, други боклуци, рибата кълве...И после, като излезе на пазара тази кая.... даваш 8, 9, 10, дори 12 лева за голям лихнус...- ми то, като вземеш да я чистиш , мирише на мърша. Боклуци вътре! Ние купуваме за примамка трицона, гюмюш, скариди, мида... Пари ни струва, но рибата е чиста - идва клиентът, яде прясна, хубава рибка. Ако няма клиенти, правя по 1-2 килограма и веднага ги замразявам дълбоко във фризера. Когато дойде купувач и размрази, все едно сега хваната.... Не е като на пазара - сутринта я изкарват, вечерта пак я прибират, замразяват... Иначе, да, не се оплаквам, имам си клиенти. Ей сега пролетта почват да идват - почиващи, заведения...".

Разговорът обръща на политика. Баба Гинка реди: "Ако видя Бойко Борисов, ще му река да спре тия тралове, да оправи пенсиите....". "Но той казва за пенсиите, че няма пари, другите преди него са крали...", опонирам. "Е?!



А ние, дето не сме крали, какво да правим?",



отвръща. И продължава: "И аз това разправям тук на приятелите - моите колеги крадоха, вили направиха, всичко, а аз, дето си храних семейството - нищо. Това е положението".

Баба Гинка не ще да чуе и за БСП. "Виж, аз съм храненица на майка ми на сестра й. Свако ми беше комунист, но честен комунист - няма фалшива работа. Притежаваше карта за борец против фашизма. Предлагаха му апартамент във Варна, обаче стана нещо, скара се с партийците и хвърли книжката...И, с извинение, ги напсува. Нито апартамент, нищо не взе човечецът. Но с негов труд и на леля ми труд - и къща имахме, и пчели гледахме, и овощна градина работихме...Всичко с две ръце, разбираш ли? А имаше хора от село, борци против фашизма уж, фалшиви, взеха апартаменти. И аз като станах по-големичка, 18-20-годишна, му казвам: "Защо бе, свако, защо си хвърли книжката... Нямаше сега по квартири да живея, да се моля..." А той: "Де да знам, че такива години ще дойдат". Но честност е това, честност. Много рядко останаха честните хора. И тук сега е същата работа -



който си умее да краде, краде си, оправя се...



Който не умее - ходи, блъска... И защо е тая алчност? На оня свят нито ще ни мерят, нито ще ни теглят - всичките в един кюп. Богатство? Аз лично 1 лв. да имам, казвам, че съм богата жена. Щом семейството ми е добре, децата... значи и аз съм добре. Ето, вътре ми капе кьошето, няма пари за ремонт... И какво от това?".

Къщичката на баба Гинка е по рибарски разхвърляна, но приветлива - красиви цветя в саксии, боядисана, свежа дървена дограма. Вътре - ковьорчета по стените, печка на дърва... И снимки - мъжа, сина, дядо Али, който бил най-старият рибар, жена му, която продавала семки... Починалият съпруг е с моряшка фланелка. Как се справя сама? "Е, оправям се - и дърва си цепя, и гвоздей забивам. Имам си всичко - тази брава ми е подарък от приятели, фризерът подарък, печката... Добри хора, подаряват ми... А тука ми е вратата за банята и тоалетната... Достатъчно ми е, справям се".

Баба Гинка ми предлага кафе. И цигари пуши. Много. От време на време вдига мобилния телефон, попържа. Търсете светиците в манастирите.

Иначе Гинка Георгиева Господинова е родом от село Генерал Колево, Вълчидолско. Беше споменала, че е храненица. "Да, леля и свако нямаха деца. На един Великден майка ми и баща ми ме завеждат на гости при тях, свако говорил с тях и ме оставят. Той искал брат ми да вземе, обаче майка ми не се съгласила. Майка ми мислела по-малката ми сестра да даде, като се роди, но леля бе болна от костна туберкулоза и няма как бебе да гледа... И ме дадоха. После идваха да ме видят, близки бяхме... Аз като малка



много ревях по майка ми, все за нейната пола хваната...



Но леля и свако ме гледаха като свои родители, и възпитание ми дадоха, и образование. На старини аз се грижих за тях, цял живот с тях бях. Е, не успях да кажа на леля ми майка. Като мъничка, помня, леля ми ме беше сложила на одеало, черга някаква, а аз гладна - "Лельо, гладна съм". Тя ми слага, а наоколо други жени, съседки, викат: "Ето виж, момиченце, тези хора те гледат, те са ти майка и татко. Наричай ги майко, татко...". Аз мълча, а после казвам на леля си: "Лельо, прости жени!". "Защо бе, леля?". "Ми от леля става ли майка, от свако става ли татко?", питам. "Тъй, леля, тъй...", отвръща. Та така - цял живот не казах майка на жената, която реално ми бе майка."

Питам я защо са я оставили. Не знае, не помни. Аз тръгвам. Това беше баба Гинка от рибарското селище в Камчия, в една история за риба, храна, ненаситност и с разтърсваща семейна драма, която ни един писател няма да опише... На изпроводяк възрастен мъж ме кара да видя бараката му - боядисал я с цветовете на дъгата. Истинска мацаница, ужасна е. "Защо така я направи?", опитвам се да бъда любезен. "Наоколо все сиви фургони. За да е по-красиво", отвръща. Той е искрен. Сещам се за даденото детенце, за лелята, която никога не е станала майка... Мацаницата вече ми се струва най-красивото нещо на света.

Това ли, това ли е красотата, която всички ние търсим?