- Двайсет лева! - рече гледачката. - Даваш ги и всичко ти познавам.

Много ме мъчеше един въпрос и никъде не намирах отговора му. Затова сега седях в дупката, където клечеше кварталната гледачка, и се чудех колко пари ще ми вземе.

- Двайсет лева - повтори тя.

- Нямам толкова! - рекох й.

Тя запали евтина цигара, издуха дима в лицето ми и запита:

- А колко имаш?

- Пет лева - викам.

- Давай ги! - вика. - И казвай сега, що те мъчи?

- Ходя по улиците - започнах - и не срещам хора.

Гледачката се ококори:

- Че кого срещаш, бе, ако не хора?

- Сенки - викам й, - където и да отида, само сенки срещам. И никакви хора.

- Хубава работа - вика гледачката - и какви са тези сенки?

- А бе - рекох аз, - уж са хора, ама не са. Правят се на хора, държат се като хора, ама никак не са човеци.

Тя мълчеше, пушеше, а димът излизаше от ушите й. Викам й:

- Ако ги бутнеш или ги настъпиш на улицата сенките - не ги боли. Продължават напред, без дори да се обърнат. Можеш да ги държиш гладни или денонощно да им въртиш евтина телевизия и пак нищо няма да кажат. Можеш да им пробутваш всякакви ментета, цял живот да им продаваш пакетиран въздух или да ги водиш за носа - нищо, не реагират.Те оживяват само ако ги заговориш, ако случайно ги спреш и нещо им кажеш.

- Какво толкова им казваш, бе? - зачуди се гледачката.

Вдигнах рамене:

- Няма никакво значение. Но чуят ли нормална човешка реч, веднага реагират.

- И какво правят?

- Подивяват, стават лоши, точно като хората!

- И какво толкова лошо правят, казвай, де!

- Псуват, бият, ритат, хапят! Жив късмет си е, ако срещнеш сенките и им кажеш нещо, а те не те бият и ритат. Почти няма такъв случай.

Гледачката се прекръсти:

- Господи, закриляй!

- Не - викам, - нищо не може да спре сенките. Няма начин, няма сила, която да ги озапти. Чуят ли те да им говориш - бой!

Помълчахме и аз напомних:

- Затова дойдох да питам, а ти да ми помогнеш. Питам: къде са хората, че не ги виждам и срещам по улиците?

Гледачката извади тесте карти, разхвърля ги на масата и започна много съсредоточено да ги изучава. После тя вдигна глава:

- Виждам ги хората!

- Браво! - похвалих я. - Казвай къде са, ще ги срещна ли скоро?

Тя заклати глава.

- Няма как да ги срещнеш. Далече са хората от тука, няма път до тях.

- Че къде толкова са отишли? - викам й.

- Ами скрили са се в миша дупка - рече гледачката, - затова ги няма. И тука са останали само техните сенки.

- Хубава работа! Че може ли така! - не повярвах аз.

Гледачката въздъхна.

- Ех, ако знаеш какви неща вършат хората, ум ще ти зайде!

- Но как! Защо?

- Защото хората се страхуват, затова се крият в миша дупка. Там е тихо и спокойно. Никой за нищо не ги търси, никой нищо не иска от тях, никакви въпроси, никакви отговори. А тука са останали само сенките им, които се правят на хората, ама са нефелни и не стават за нищо.

- Добре, де - викам - защо?

- Че аз откъде да знам! Или от нещо се плашат и се пазят, или хич не искат някой да ги занимава и гледат да им е мирна главата. Може много да са ги настъпвали и ритали, да са ги лъгали и гонили и сега не искат повече.

Зачудих се:

- Как да стигна до хората? Не искам повече да живея със сенките им.

- Не можеш да стигнеш до мишата дупка, а това значи, че не можеш да стигнеш и до хората.

- Кофти работа - викам й, - така ли ще я караме занапред? Сенките ще ни завладеят, превземат и победят. Представяш ли си какво ще стане с нас! Ще трябва всички да заживеем като сенки! Не мога ли поне да отида до мишата дупка и да говоря с хората там?

- С никого не можеш да говориш! - рече ми гледачката. - Защото човек лесно става мишка, но мишката трудно става човек. А започнеш ли да говориш с мишките - тя отиде, та се не видя!

Взех си петте лева от масичката, после й оставих нова банкнота от двайсет. Май така беше по-справедливо.