Под масата човек се среща с всякакви.

Тъкмо разсъждавах дали да не се хвана за покривката и да опитам да се изкача отново над нея или пък да изтегля чинията долу, при себе си, и - троп - до мен се стовари още един. Слава Богу, рекох си, ще си имам компания, няма защо да се тормозя да се катеря нагоре, ние и тук ще си прекараме чудесно. Разкарах зелената салата и репичките от косата на колегата, погледнах го и - няма да повярвате - го познах! Финансовият министър!

- Разгеле - рекох му, - ти си живо доказателство, че когато някой ти трябва, достатъчно е да поседиш достатъчно дълго на едно място, и той ще ти дойде на крака!

- Нъц - рече финансовият министър и понечи да заспи, но не му се отвори парашутът; толкова дълго да го чакам, а той да отмърка... тая няма да стане.

- Имам гениална идея и ужасно искам да я споделя - рекох. - Нужна ми е цялата ти концентрация и фискална памет! Ако искаш - води си бележки, ако не искаш - недей, ей тука, на тая салфетка аз ще ти напиша каквото трябва да помниш - за сведение и изпълнение.

- Хлъц - рече финансовият министър. Много неразговорлив човек.

Подпрях му главата на коляното на нечий крак със сив панталон и започнах експозето:

- Значи, господин министре, идеята е проста като яйцето на Колумб. От една страна - имаме разумното предложение всеки шаващ под българското слънце да получава по петстотин кинта месечно, без да има нужда да прави друго, освен да се подписва, че ги е получил. Ако се изхитри да си ги получава по банков път - може и това усилие да си спести. Значи, пет стотака - и шапка на тояга. Ако искаш да бачкаш - бачкай, ако не щеш - стой си вкъщи, ходи на мач, черпи приятели с тия пари - твои са си!

- Ха - заинтересува се финансовият министър.

- Ще попиташ - а от друга страна - откъде ще се вземат тия пари. Не си прави труда да си отваряш устата - знам, че това ще ти е въпросът. Ей в това е гениалността на идеята ми - парите ще се вземат от едно друго място!

- Кое? - попита финансовият министър.

Целунах го по челото и продължих:

- Тук обръщаме чорапа наопаки! Как беше досега - на поданиците не плащаме нищо заради това, че са поданици, дори напротив - поданиците плащаме на тия, които избираме, за да ни управляват и водят по единствено верния път към просперитет и светло бъдеще - нали тъй?

- Тъй - рече финансовият министър.

- Сега ще обърнем и другия чорап! Отсега нататък избраниците няма да получават заплата от нас, а напротив - ще си плащат заради това, че са ни избраници! Определяме им една минимална базова сума, която ще трябва да внасят всеки месец в банката, а ако някой реши да пусне повече - добре дошъл! Него пак ще си го изберем следващия път! Пък цициите - няма! Да си живеят като нас - с петстотин кинта на месец!

Министърът замига недоумяващо.

- Хич не им се притеснявай, няма да умрат от глад! Ще им оставим да провеждат конкурсите за обществени поръчки! И ще им разрешим да трият по три билетчета дневно - ей така, защото сме готини! Може пък на някой да му излезе късметът - тогава ще го покажат по телевизията и всички ще си речем - ето, на тоя ясно откъде са му парите, всички съмнения отпадат, прокуратурата и следствието вдигат гълъбите и отиват да разследват други - отишли в други страни, при други народи!

- Ха - рече министърът.

- И, най-важното - тогава ще си имаме естествен подбор на водачи на нацията - те ще са най-достойните и богатите - тези, които имат желанието и възможностите да й плащат! Не както досега - да не казвам кои.

- Кои? - попита министърът.

С тоя въпрос ми стана съмнителен - огледах го по-внимателно, махнах една краставичка от очилата му и го познах - не беше той. Брей, какви грешки стават понякога! Да си излагам аз идеята за национален просперитет пред случаен пияндурник!

Ей така пропадат шансовете на отечеството!