|
| Бойко Ламбовски |
Обичам риболова, защото, докато чакаш да клъвне, имаш време за гледане. И за мислене. При това - време в изобилие. Веднъж, зяпайки отсрещния бряг на язовира, зърнах мъж да броди напред-назад с някакъв писукащ прът в ръцете. Не беше въдица. Правеше странно впечатление по иначе пустия бряг. Що за чудак, рекох си. А мъжът походи напред, походи назад, па си отиде. Съобразих, че това в ръцете му е било металотърсач. Какво ще открие из тия пущинаци, освен някоя ръждива кутия за червеи, присмях се на човека в ума си.
Човек лесно се присмива,
ако знае малко.
Или ако знае всичко, но то - знаеш ли всичко, значи вече не си човек. Така че очевидно съм бил от първата категория. По-късно научих, че язовирът е залял и останки от антична крепост. Типът, макар незаконно, е бродил тъдява с металотърсач в надежда да открие някаква ценност.
Един друг чудак пък, прибрал се в обезлюдената Старопатица от града по икономически причини, вероятно е бил решил да потърси там ценностите на агро идилията. Очевидно не ги е открил, защото една нощ излязъл от вехтата къщурка, отишъл при язовира и се удавил. Това го прочетох в местната преса.
Ценностите са тези, които мотивират всичката ни активност. Въпросът е, че всеки ги мери по различни таблици.
Пак там, край въпросния язовир, колата ни затъна веднъж в локва на черния път. Пробвахме всичко - камъни, клони, бутане, шест кофи псувни към мирозданието и строителите му... Нищо не помогна. Возилото потъваше все повече. На два-три километра от затънтеното село Полетковци (другото край язовира), и на десетина километри от най-близкия ситен градец... Накрая тръгнах за помощ. Привиждах я като фадрома или нещо такова. Тези неща обаче се карат от хора - трябваше първо да намеря човека, значи.
- Ще дириш Еди-кой си - рече ми първия открит селянин след дълго бродене в жегата. - Само он има един стар беларус...
Еди-кой си беше седнал на маса направо на улицата с гости другоселци, на ядене и пиене. Оказа се, че моят риболов и транспортните ми беди са уцелили събора на селото. Изгледаха ме изпитателно -
чуждите тогава бяха рядкост тук.
Обясних си проблема, не пропуснах да натъртя:
- Ще си платя!
Това не хареса много на стопанина.
- Сядай на масата, щом си дошъл - рече той. - Сипете му вино, дайте му паница с мръвки - нареди на двете бабки наоколо.
Не ми беше до вино и мръвки - но човекът остана глух към отказите ми. След половин час моабет - от кои си, по каква работа, таа годин много вале, народа бега по градищата, опусте тука сичко - дойде времето за действие. Човекът запали много стара руска кола и с нея отидохме там, където му бе гариран тракторът - в бившия стопански двор. Последваха дълги мъки по паленето на ръждивия ветеран, налива се нафта, въртяха се ръчки, почукваха се разни железа и се сумтя мълчаливо. Щом "беларусът" запухтя, се качих в кабината до него и поехме към язовира. С около 6 километра в час. Когато пристигнахме, вече леко се сдрачаваше. Човекът се тури на работа около въжето и теглича, без да гаси мотора: "Ше земе па да угасне таа жЕна"... Сетне издърпа заседналата кола като ножче от масло. Изкара я на асфалтовия път, прибра си въжето и тръгна да се прибира. Махна за довиждане.
- Човек, чакай да ти платя, бе, ти пишман стана с нас! - викнах отведнъж. Той обаче си караше. Понеже все пак, както казах, тракторът вървеше с 6 километра в час, го настигнах с лек тръс, и метнах вътре едра банкнота. Еди-кой си махна с ръка и продължи към гостите с костенурчия си ход.
Човекът безспорно имаше здрави ценности. Те са част от нещо, заради което още си обичам страната. Сетих се сега за него и ми стана чудно какво ли смята той за дискретните групи и групички, които минават край селото му и язовира, по възможност на здрачаване? По пет-десет, по петнайсет-двайсет, по трийсет... Главно мъже, млади мъже, предпазливи и прашасали. Онези краища не са виждали такива групи мъже из полето от десетилетия...
Какво ли дирят пък тези чудаци?
Къде са тръгнали из тези безлюдни полета, край тези села, по които тук-там още изветряват лозунги от типа на "Петилетката - за три години!"
Веднъж гледах силно пропаганден италиански или швейцарски филм за нелегални бежанци мюсюлмани. Искаха да проникнат през алпийската граница в обетования свят на богатството и цивилизацията. Само че синът на главния герой - още дете, се заблуди в снежните Алпи. И умря. Имаше затрогващ кадър как татко му ридае към небето с трупа на детето в ръцете си. Посланието беше - стойте си у вас, тука можете да се разделите с най-голямата си ценност - децата си.
Като всяка пропаганда и тази увисна край дуварите на историята като скъсана мрежа. Чуждите деца не спряха пътя си. Дори са на път да го направят по-широк. Нашите - макар почти да ги няма по тези краища - също.
На село Старопатица му е все по-чудно.
