В университета стилистика ми преподаваше професор Мирослав Янакиев, тогава още доцент. Царство му небесно, беше занимателен, неизтощим, увличащ човек. Извън предмета си се увличаше от непопулярните в България методи за изследване и управление на икономиката и на обществото, на безграничното приложение на статистиката, на социологията, на сериозния научен анализ при вземането на важни решения. (Всичко това, впрочем, той прилагаше при своите езиковедски проучвания.) Тук, където това ставаше с обикновено врачуване или с прилагане на братския съветски опит, тези методи биваха премълчавани или откровено отпъждани, та се налагаше той да си помага с примери като за ОФ организация. Ето един.

В някаква фабрика (помня като днес, че каза "фабрика") нещата не вървели и понеже това било в Америка, вместо да ги чакат да спрат съвсем, стопаните извикали фирма да ги консултира. Фирмата била такава, каквито фирми в България тогава нямаше. Дошли хората, извадили хронометри и калкулатори, засичали процесите, мерили, смятали, правели интервюта, изследвали всички отдели, звена и производства и накрая препоръчали... да се събори една стена. Бутнали стената и фабриката оздравяла.

Янакиев не забравяше, че учим за журналисти, и ни преподаваше основни правила:



преди да решиш нещо, първо изследвай,



проучи, премисли. Отговорът никога не лежи отгоре, той е някъде на дъното. Така е с "фабриката". Така е с човека. Така е и с живота. Не казвам, че съм го разбрал веднага. Проумях го истински, когато се зарових в моите "частни случаи". Изписвах и сменях бележници, въртях километраж, подреждах мъчителни събития по дни и часове, докато открия отговора, който да ме закове. Остана ми такъв навик, но пак понякога се подлъгвам: мисля си, че този отговор го вече знам, а накрая той се оказва съвсем друг.

Като хора, а и като общество, ние все тъй неохотно го правим. Вместо да изследваме, да разсъждаваме, да дълбаем, сами да намерим решение, охотно преписваме нечий готов отговор. И мислим, че сме изкарали изпита. Особено ако този лесно докопан отговор ни допада.

Но никога не се досещаме, че трябва да се гътне стената.

Множеството от неверни, фалшиви, понякога умишлено подправени, нагласени отговори, които са ни втълпени, съсипаха България. Обезсмислиха живота на поколения, на милиони семейства, безброй съдби, океан от усилия и от надежди. Подправени национални и житейски цели, преиначени идеали, подменени човешки стойности - всичко е ставало пред очите ни. Понякога съм разсъждавал. Понякога съм писал. Не виждам нещо да съм променил. Но ако спра да пиша, това вече ще е промяна...

Опитвал съм се поне



да пропукам разпространената представа за успеха



Стандартът за успех в България не дава простор за въображението. Има нюанси в зависимост от системата: преди бяха кариерата и известността, днес - пари и известност (телевизия). Върху тези опори лежи разбирането за успех. Успехът като цел на старта на живота, успехът като равносметка на финала. При това - в реално време. Не след години, не след присъдата на историята. Сега. Т.е. пари и слава консумирани, а не само заслужени, не като признание от поколенията. Успешна дарба е само осребрената дарба. Талантлив човек, но беден - това обществото не го разбира. И най-осъществените съвременници без банкови сметки предизвикват в него само съчувствие.

Обикнатият ми пример бе съдбата на Джон Атанасов. Защото е популярен и защото е патриотичен. Основното, което можеше да се научи за него, бе, че е открил компютъра (или изобретил, как е по-точно?), но откритието (изобретението?) му било присвоено от други и плодовете (печалбите) от него му били отнети. И възхищението от този научен подвиг



бе ловко заменено с банално съжаление



А човекът е подарил на човечеството компютър! Това ли не е успех? Връх не е ли?

На моя си фронт зажумявам от гняв, когато хвалят някой позабогатял човек на изкуството: умеел да се "продава". Не е успял, когато е нарисувал, изваял, написал, изпял - а когато го е "продал". Обидно, но и разрушително. И то в изкуството, където всеки по памет ще ви посочи най-велики творци, прекарали живота си в нужда! "За Омир още спорят седем града, а той бе просил милостиня в тях", писа български поет през миналия век.

Какво си мисля аз? Това стеснено и уеднаквено разбиране за успеха съсипва живота на милиони българи. Множество от тях живеят с горчивината на неудачници само защото не са богати и известни? Други пропускат шанса да бъдат успели мъже и жени в достойни, честни, но "непрестижни" днес поприща. Потискат в душата си нещо, заради което си струва да вложат цялото си същество, да израснат с майсторство и страст и да се насладят на един "друг", реален и градивен, но също и сладостен успех, само защото



критериите и мерките днес са вулгарно фалшифицирани



С такива критерии за успеха България губи не само възможния успех на хиляди българи извън общоприетия "обхват" - губи и приноса им! И без този принос затъва, вехне, оредява.

О, не казвам, че точно това е причината за днешната картина по нашите земи! Не мога да ги преброя аз тези причини. Но подлото преиначаване на понятията за успеха размества фокуса в живота на младите хора, подсича техните усилия, прави приноса им унил и оскъден. А принос, планини от принос са нужни на България, за да я видим поне малко по-напред в Европа.

И това в закъсалата наша "фабрика" е само една стена, която трябва да се събори.