Срещам се през последните двайсетина година с ученици от горните класове и студенти по разни поводи. Понякога лекционни, понякога приятелски, и дърдорим за литература. Направи ми впечатление, че учениците са някак по-бодри, по-оптимистични, по-любопитни, дори, колкото и да е странно, по знаещи от батковците и каките си по вузовете.

Това ми се видя чудно в началото, сега взех и да се умислям. И се допитах до няколко умни хора защо е така. Моята хипотеза беше, че или нямам достатъчно познания по въпроса и сигурно греша, или ако съм прав, то е защото студентите за разлика от учениците са вече зрели пълнолетни люде и отведнъж рязко ги е угрижила отговорността да се оправят сами. Освен това ги е посмачкал челният сблъсък между юношески идеализъм и сурова реалност, потиснал ги е цинизмът на средата, пълна повече с алъш-вериш, отколкото с пиетет към академичните светилища... Горе-долу така си го бях нафантазирал.

Умните хора ми предложиха по-проста и май по-вярна хипотеза. Учениците, с които се срещаш, казаха ми те, са от елитни главно гимназии. Там се влиза трудно и се учи много, ала децата са умни и амбициозни. Пък студентите, с които си имаш работа чат-пат, са включително от вузове, които едва-едва си си попълнили бройките. Тези студенти не са особено мотивирани. По ред сложни причини ни настоящото им обучение, ни вероятната кариера впоследствие са в състояние да ги изпълнят с хъс и ентусиазъм.

Видя ми се логично. Чета тук-там заглавия като "Настана глад за студенти", чувам от познати преподаватели каква битка се води за привличане на питомци, защото от това зависел не само просперитетът на вуза им, ами и доходът на преподавателите, съответно кариерата. Очевидно е, че както поради демографската нищета на нацията, така и по ред други причини младите не се хвърлят с особено желание към многобройните университети и вузове у нас, които увеличиха броя си право пропорционално на намалелия устрем към тях...



Защо и кога стана така?



Как се случи, че от една страна, примерно, някакви пари се харчат за популяризиране на образованието, а от друга, закриха се, да речем, малкото списания като "Родна реч", където ученици пишеха и се четяха един друг, и цялото това струваше годишно колкото един служебен автомобил?

От двама завършили висше образование у нас само един работи горе-долу по специалността си, а вторият работи каквото намери - зад щанда, в салона, или нищо не работи, твърдят статистиките. Вероятно този вторият е хубав отрицателен пример за ориентиращите се в житейските и научните перспективи юноши. Нека подчертаем, че качеството на преподавателския състав не оказва особено влияние на тези процеси. Тоест, възможно е (особено в хуманитарните специалности) да има забележителни преподаватели и въпреки това да се наблюдава масов отлив от тях.

В момент на внезапно просветление привидях вузовете като някакви институции с ярко осветена сцена и високи барокови стени, свидетели на минало величие. Тоест, нещо като огромни театри. Щатният персонал вътре се състои от кадърни и некадърни актьори, тоест преподаватели, но некадърните не ни занимават сега. Говоря за кадърните. Някои от тях са направо блестящи - реторичните им умения и способностите за сложни логически връзки и изумителни превъплъщения са забележителни. Тези високо ерудирани педагози са подарък за обучаемите питомци (аз самият съм имал такива) те са нещо като театрални звезди с излизаща далеко извън стените на институцията слава. Те играят своите лекции-пиеси, дават радост и познание на публиката-студенти, наистина... Но идва после, идва падането на завесата. Тоест, след четири-пет години представлението свършва. Публиката изръкоплясква, и си излиза. На нейно място пристига нова публика. Щатният академичен състав захваща стария спектакъл с нова страст. А излязлата навън разгорещена публика се оказва, че не е особено нужна. Освен това е студено, вали неприятен кризисен дъждец, на опита на излезлите с дружна песен гаудеамус игитур да продемонстрират някои от почерпените в залата умения тълпата отвръща с безразличие и досада. А на свежоомагистратените Турандот и Жулиета предлагат най-много сервитьорско място в новия пъб или други немагистрални в социален план неща.

Сега обаче ще ви изненадам. Би следвало да свърша с поредния призив за обръщане на образованието към практиката и ежедневните и нужди и да се съкратят специалностите, в които цъфтят преди всичко фойерверките на реториката и се нижат бисерите на асоциацията, тоест хуманитарните.

Няма да го направя обаче. Правят го и без мен. Освен това не съм сигурен какъв свят ни чака и



на какво ще играем в него



Аз лично бих предпочел да си играем на стъклени перли, ако перифразирам прочутия роман на Херман Хесе. Романът излиза в началото на най-зловещата война в историята; тази война е подкладена от претендиращи за рационализъм идеологии. А школата Касталия, в която героите се занимават с безполезна на пръв поглед, но сложна и великолепна игра, и младият Йозеф Кнехт, който търси смисъла в нея и извън нея, е метафора за обучението, но и за смисъла на пребиваването ни в този живот. Хесе, получил Нобелова награда по-късно, ни описва свят на разпад и опити за лечението му - каквото представляваме днес.

Ако проектираме метафората му върху днешното ни образование, то самите ние тук, в България, приличаме на общество, което хем мрази стъклените перли, хем не знае друго освен Играта. И плаче ли, плаче по нея. Седнало като хлапе до камара потрошено стъкло.