Никъде по света не видях некролози, разлепени по вратите и диреците. Вие, които сега ходите по света, виждате ли? Тази писаница не е некролог, нито In memoriam, тя е спомен за Никола Анастасов, ведно с други хора.

Не бях близък с него, но го виждах често, понеже заедно кръстосвахме България.

Когато спираха "Всяка неделя", Кеворк не губеше контакт със зрителите й. Организираше пътуващ екип: 1. той, 2. някой писател, 3. Никола Анастасов, 4. Сашо Диков или Николай Колев-Мичмана и 5. мен.

Потегляхме петимата в една кола насам-натам за срещи с хората. Кево казваше, че добрият майстор си личи в детайлите и че у нас най-редкият талант е организационният. Той го притежаваше, мога само да му завиждам или да му се възхищавам, предпочитам второто, защото първото е прекалено трудоемко и енергоемко за мен.

При първото пътуване си мислех: Хората ще ни питат, ние ще им отговаряме, какво толкова? Петимата тръгнахме с моята кола, Кево да не си хаби пежото, аз да пуша, няма да ми забраняват да пуша в собствения ми автомобил я. - Какво си пил? - запита ме той, преди да потеглим. - Кафе. - отвърнах аз. Не казах, че бях пил ирландско кафе, за да не обяснявам какво е Irish coffee. Той ме изгледа подозрително и влязохме в колата. Спрях на една бензиностанция да заредя и като се прибрах в колата, те четиримата ми дадоха толкова пари, колкото бях платил за бензина. - Що бе? - възпротивих се аз. - Щото така се прави! - отсече Кольо Анастасов безпрекословен, какъвто не го бях виждал; но аз го бях виждал само на театралната сцена и във филми. Не го знаех това правило на пътуващите като него артисти, че когато един вози, другите му плащат бензина.

Салонът беше претъпкан. Не се оказа толкова просто, колкото си го бях представял: питат ни, отговаряме. Кеворк изпипваше нещата. Като ни засипеха с въпроси, той как щеше да даде думата на питащите един по един?

Между редовете и покрай правостоящите минаха момичета с химикалки и блокчета с листчета за бележки. Всеки от публиката, който искаше да ни пита, си написваше името, към кой от петимата му е въпросът и самия въпрос. Момичетата сгъваха листчетата на четири и ги пускаха в един кашон. После Кеворк пое кашона, разбърка листчетата взе микрофона и прочете първото листче, което изтегли. Така той не допусна да се почувства пренебрегнат никой от питащите. Кево казваше, че добрият майстор си личи в подробностите и той беше майстор; получи почти половин милион писма в подкрепа на предаването "Всяка неделя", когато го спряха за пореден път.

Когато излизахме един по един на сцената, всички бяхме посрещани с овации, а Никола Анастасов със смях. Той каза: "Защо се смеете, бе, още нищо не съм направил, нищо не съм казал?" и смехът стана още по-силен. Хората, подобно на мен, го свързваха с ролите му в театъра и в киното. Провикваха се: Кажи някоя лакърдия! и той, да не им скърши хатъра, после каза импромптю една от шопските лакърдии, които и аз я знам, но когато той я разказа лакърдията беше по-смешна отколкото аз мога да я разкажа, защото нямам неговата дарба да разсмивам хората.

Въпросите от публиката бяха на място и точно адресирани: към Кеворк за неговата работа като интервюиращ, към Мичмана (който после, през 1993 г., възкликна "Господ е българин" при втория гол срещу французите, а Петър Василев-Петела го изкрещя след него), към Никола Анастасов за работата му театъра и киното, към мен за работата ми като новинар, който, отрязан от информационни източници, единствен съобщи за Чернобил. Нито един глупав въпрос. Невъзможно е сред толкова много хора да няма и глупаци, чудех се аз. Сега знам защо нямаше. Изваждайки листче от кашона, Кево прочиташе първо името на питащия, после към кого е въпросът, накрая въпроса. Глупаците съзнаваха, че с тъп въпрос ще станат за посмешище в салона и в целия град, за разлика от форумците, които злобеят и простеят, скрити зад никове. Не бива да им се сърдим, те не са виновни, че са глупави и обичат да мразят.

Кеворк е умен, но и неговата амбиция граничеше с омраза, тя го енергизираше като пружината на self-winding watch, която прави самонавиващия се часовник да тик-така. Унижаваше ме, издевателстваше. Кево, добрият организатор, беше словесен терорист и садист; тероризираше ме с думи и постъпки.

По пътя към следващата среща аз казах: - Ние сме като пътуващите артисти. Някой в колата затананика "Върви каручката на стария Буо/ Каручката със скъсано платно/ Арлекино, беше дървено човече ... " Кольо каза: - Джимо не е стария Буо. Обзаложихме се кой е най-стар и аз спечелих баса; макар че бях с много малко по-стар от Мичмана и от Кольо.

Кольо Анастасов не беше единственият артист, който може да пее, но в "Човекът от Ла Манча" дуетът му с Коста Цонев е такъв, че нямам думи. Този дует е хубав, но е труден; ако почна тук да изброявам шедьоврите от музикалната класика, с които е подплатен, няма да ми стигне мястото на тази страница, затова не ги изброявам.

След втората среща поехме по обратния път към София. Аз управлявах колата си, те четиримата управляваха мен, защото бяха кръстосвали България повече от мен и защото тогава нямаше Джи-Пи-Ес нито Navigator. Уморени говорехме си за туй-онуй, колкото да не заспим. - Ти имаш дар Божи да разсмиваш - казах на Кольо. - Това едно дава друго взема - въздъхна той. - Никога няма да играя Хамлет. Представи си. Като изляза на сцената, хората ще почнат да се смеят, пък Хамлет не е комедия. Помисли си.

Но аз мислех за завоя, от който излизахме.

Сега мисля. Къде ли е той сега? Разсмива ли ангелите? Чувал съм за демоничен смях, не съм чувал за ангелски смях. Само за ангелско търпение. Но хората, които търпят безкрайните гаври с тях заради залъгалката, именуваща се "демокрация", не стават ангели, а гласуващи глупаци. В САЩ рекорден брой хора не искат да гласуват нито за Доналд Тръмп, нито за Хилъри Клинтън.



DI copyright