Едва дочаках да ми монтират паникбутона и го натиснах с всичка сила. И ей го екипа на охранителната фирма - две момчета с размери и излъчване на приказни юнаци, бозали двайсетина години екологично чиста кърма от деклариран географски район.

- Вие ли натиснахте паникбутона? - попита единият, докато другият оглеждаше стаята с погледа на праисторически хищник, за съществованието на когото Дарвин дори не е подозирал.

Потвърдих нечленоразделно.

- Спокойно, ситуацията е под контрол! - обгрижи ме вербално той.

Проговорих:

- Слава Богу! Вече си мислех, че няма да успеете навреме!

- Ние винаги сме навреме - леко се засегна той. - Не забелязваме обаче опасност?

Праисторическият насочи вниманието си към мен по един смущаващ човека начин, особено такъв с висше образование, та побързах да докладвам:

- Опасността е съвсем реална и много опасна, да прощавате тавтологията...

- Покажете ни я - прекъсна ме онзи от тях, дето говореше.

Грабнах вестника:

- Ето! Какво става с тази страна? Какво става с този свят?!

Той предпазливо надникна в страниците му, а другият внезапно доби дар слово:

- Лъжливо повикване ли, колега?

Другият кимна:

- Типично лъжливо повикване. Дължите двеста лева глобално.

Ахнах:

- Как лъжливо повикване?! Палят тютюневите складове и нищо! Продават царските конюшни и нищо! Палят и продават кой знае какво в този момент, а вие - лъжливо повикване!

Охранителят се дръпна:

- Тютюневите складове и царските конюшни не са в нашия район! А за другото още не сме получили сигнал.

- Нали аз ви сигнализирах?!

- За какво?! - за първи път изгуби спокойствието си той, а колегата му се почеса по главата със звука на дрон, кацащ в изпепелени от слънцето тръстики.

- За свинщините! - наблегнах на ставащото под носа им, като включих и елемент на упрек в доза, безопасна за здравето ми.

Те се спогледаха колебливо.

- За нас е лъжливо повикване! - реши мозъкът на групата.

Другият изпука с пръсти така, че стъклата на прозорците издрънчаха тревожно.

- Чакайте сега да се разберем като културни хора! - апелирах и подвикнах. - Пенке!

В стаята надникна семейното ми алтерего както, предполагам, я е майка родила - по пеньоар. Охранителите подскочиха и заеха кръгова отбрана.

- Пенке, я донеси мезе, донеси по една ракия от хладилника, с хората имаме разговор! Сядайте бе, момчета!

- Защо не са се събули? - изграчи тя.

Големият клекна да си маха обувките, но "мозъкът" го спря и онзи засрамено вдигна пистолета си от пода. Моята ги изгледа и се оттегли като удовлетворен агресор. Те седнаха, плюейки си в пазвите.

- Не можем да пием, на служба сме - разочаровано каза говорещият.

- Да не мислите, че тя ще даде? Важното е, че пощади живота и здравето ни, та ще можем да се отдадем на решаването на проблемите на тази многострадална страна! Тоест вие къде с респектиране, къде с груба сила ще ги решите.

От думите ми големият сякаш задряма, а другият за първи път прояви нещо като объркване:

- Ама защо тогава я повика?!

- За да ви респектирам - казах меко. - А вас повиках знаете защо. Откъде ще започнете?

- Виж сега, господине - още по-меко каза той, - ние сме по охрана и отбрана на лично и фирмено имущество, а тези неща... Има си държавни органи за тях!

И двамата поеха решително към изхода.

Ясно, и те няма да помогнат. Отворих справочника и затърсих координатите на екзорсист. Той вече няма начин да не помогне!