И пак за Словото и Делото. Това едва ли има край...

Всеки път, когато словото послужи, за да бъде назована някоя от гадориите на живота, в самия живот възникват объркване и пукотевица. Всички, които дотогава с очите си са виждали какво произтича в действителността и по някаква си своя причина са го търпели или дори одобрявали, изригват бурно несъгласие срещу произнасянето му на глас. Открай време словото възмущава обществото, а делото - не. Познавам този синдром от собствен опит, познават го и повечето автори от моето поколение. Въпросът е, какво от това?

Когато трябваше да напиша далечните си вече "частни случаи", понесох такава



ударна вълна от гняв и съпротива,



която, ако се беше стоварила върху историите, разказвани в тази поредица, щеше да ги помете и да ги почисти без следа. Тези истории се бяха разиграли пред погледа на държавата и тя не бе помръднала дори вежда, мускулче не бе трепнало по самодоволното й лице - те точно затова се и бяха случили и продължаваха да се случват. Възмущението на инстанциите изригна тъй спонтанно и искрено, че нито за миг дори не си помислих, че може да е заповядано, дирижирано или дори просто намекнато. Въображението им стигаше до там да се съпротивляват на словото, а не на зулума, което то разкриваше. За властта срамна и недопустима бе постъпката на автора, а не на престъпника. Нещо повече - в онези времена



авторът се отъждествяваше с виновника



и нерядко го отнасяше вместо него.

Първият, който се опита да предупреди за бедата в Чернобил честен физик и добър гражданин, бе подложен на такъв свиреп остракизъм, че и до днес си спомня с изумление: "Бягаха от мен, като че аз бях радиоактивният, а не дъждът, салатките и всичко, до което се докосваха." Почти суеверният страх от неудобните думи изцяло изчерпва бдителността на обществото и то става поразително нехайно за бедата и злината, която се крие зад тях. С борбата срещу думите се заместват отговорностите му срещу онова, което те назовават. То развива такава желязна автоцензура, че никой не може да го застави да произнесе словата, които пораждат тревога, самоанализ или дори просто интерес към собствените му проблеми. Нещо по-страшно: то не само не иска да ги изговори, то не иска и да ги слуша. Панически заглушава и упоено, почти сладострастно опровергава тяхната употреба, като не пропуска да изтъкне, че е вредна, злонамерена и опасна.



Истината се третира като клевета,



тревогата - като диверсия. Срещу националната сигурност. Срещу строителството на социализма (капитализма). Срещу пътя към светлото (европейското) бъдеще. А сега и срещу етническия мир...

Мълчанието и автоцензурата са част от етническата драма, надвиснала над България. Лъжата е друга - по-страшна нейна страна. Но лъжата набира сила най-вече поради безмълвието и зашлевянето през устата на всеки, който честно заговори за проблема. Оставят се да го коментират само група самозванци - всеки осъществяващ някакъв свой интерес (освен когато неговият личен интерес го кара да работи за чужди такива), които до един се оказват добре възнаградени, и които държат обществото в стрес и заплашват с кръв и раздор. Консенсусът между политиците е да се твърди, че проблемът не е етнически, в никакъв случай не е етнически,



и никога няма да бъде етнически



И това е обучен да го декламира дори кварталният полицай, нагазил в кръвта на тротоара, където някакви етноси току-що са я пролели - единият на другия или двамата заедно и съвместно. И той го повтаря докрай, защото знае, че думите са по-опасни и за него от това, което може да го сполети в поверения му квартал.

Лафовете за етническия мир са димната завеса, зад която се разиграва затегналият се сблъсък на интереси, раздават се лакти и ритници, докато ръцете на обществото са заети да крепят нещо, което отдавна не е в неговите ръце. Излиянията за етническия мир са онзи шумозаглушител, зад който шумоленето на суми, пачки и привилегии не престава вече петнайсет години. Но заедно с това се заглушават и простите звуци на страданието, на насилието и безчинствата, на избутването от живота, на етническите чистки и религиозния натиск. Страшното тук е не че утре



сънародници ще изровят брадвата



и ще се хванат за гушите. При добър, по-скоро при изключителен късмет това не е задължително да се случи. Страшното е, че те вече живеят така, както живеят. И това вече се е случило. Докато дружно и активно пазихме тишина.

И всеки, поискал да разговаря открито и честно за това, попада в прицела на сплотените в заговора на мълчанието деятели, политици и проповедници, които знаят, че в един такъв разговор неизбежно ще стане дума и за техните облаги, машинации и престъпления. И дружно пречат на този народ да намери думи за нещата, които те му готвят. Защото когато думите дойдат, страхът си отива...